Ерик Лустбадер: Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Естильо си пробиваше път към масичката й, на лицето му грееше усмивка. След него крачеше млад мъж с широки рамене, тесни бедра и загоряло обветрено лице на „естансиеро“ — така наричаха местните фермери. Беше на около тридесет и пет години, приблизително на възрастта на Тори. Широкият панталон и ризата с отворена яка бяха от фина коприна, спортното сако — от тънък лен. Имаше гъста черна коса и очи с тежки клепачи — типичен представител на „портеньос“.

— Мила Тори! — извика Естильо, пристъпи напред и я сграбчи в прегръдката си. — Защо не се обади? Щях да ти направя разкошно посрещане!

— До последния момент не знаех, че ще пътувам — отвърна тя. — Знаеш как живея…

— Прекалено хаотично за млад пенсионер — огледа я с престорена строгост Естильо и цъкна с език. — Колко пъти ти казвам да си намериш подходяща работа… — широката усмивка разкри два реда равни, потъмнели от никотина зъби. — А ако не успееш, имаш постоянно открита оферта да се включиш в моя бизнес.

— А какъв по-точно е твоят бизнес?

Естильо отметна глава и гръмогласно се разсмя. После дръпна спътника си за ръкава, принуждавайки го да седне на един от столовете.

— Тори Нън, запознай се с приятеля ми Ариел Соларес. Той е от Северна Америка, но основната част от времето си прекарва тук. Най-съкровеното му желание е да стане „портеньо“… Нали така, Ариел?

— Приятелят ми както обикновено преувеличава — усмихна се Ариел Соларес. — Всъщност аз искам да разбера психологията на портеньос и посещавам Буенос Айрес, за да се потопя в митичната атмосфера на миналото — напълни гърдите си с въздух и бавно го изпусна. — Не я ли усещате? Ароматът й е силен като на градинска роза — замълча за момент, после сви рамене. — Идвам в Буенос Айрес с надеждата да усетя докосването му, да се променя… Защото животът ми е прекалено сив и прозаичен.

— Глупости! — поклати глава Естильо. — Идваш тук за бизнес.

Но Тори забеляза, че думите на непознатия му бяха направили впечатление. Подобно на всички портеньос, Естильо също изпитваше непреодолима страст към всичко митично и тайнствено. Хора като него твърде вярваха, че боговете обитават влажната джунгла и пампасите, просто защото така пишеше в приказките. А родният му град приютява духовете, висящи като скулптурни украшения от фронтоните на модерните сгради… Такава беше силата на мистичността, която запълваше душите на тези хора.

— Говорите за Буенос Айрес така, сякаш е Лурд — отбеляза Тори, изпитала внезапното желание да си направи ясна преценка за този човек. — Сякаш този град притежава тайнствена лечебна сила. — Даде си сметка, че за нея това е истина, защо да не бъде и за него?

— Признавам, че не съм мислил върху това — наклони глава Ариел Соларес. — Но виждам, че в думите ви се съдържа много истина… Не зная дали „лечебна сила“ е най-точният израз в случая, тъй като аз не съм болен, а просто отегчен.

— Отегчението също е болест, приятелю — намеси се Естильо, местейки поглед от Ариел към Тори и обратно. — Хората се нуждаят от цел, иначе животът губи смисъл… Това от своя страна води до други, вече по-сериозни болести.

Тори си даде сметка, че думите на Естильо са предназначени за нея и бавно отмести очи. Мелодията на акордеона стана още по-горчива, наситена с чувство на гняв, което всеки миг можеше да избухне…

— Аз пък съм съвсем наред — рече тя, без да се обръща, конкретно към някого, насочила психиката си към тъжното танго.

— Разбира се, мила — усмихна се Естильо и потупа ръката й. Дланите му бяха огромни, с дълги и силни пръсти. — Нямах намерение да ти внушавам обратното! — „Точно такова намерение имаше“, въздъхна в себе си Тори. — Просто прецених, че е време да прогоним скуката от душата ти. Затова довечера те каня на гости у дома — мустачките му се извиха в дяволита усмивка. — Скромно събиране, на най-близки хор. Ако не си ми приятелка, не идвай! — помълча за миг, после добави: — И Ариел ще бъде там…

Тори извърна глава към новия си познат, очите й пробягаха по загорялата кожа на лицето му. Представи си как язди през безкрайната пампа или, леко приведен напред и с разрешена от вятъра коса, размахва стик за поло в Палермо Фиелдс… Но в този човек имаше нещо друго, по-особено. Не приличаше на портеньо, въпреки очевидните му опити да изглежда такъв. Това я заинтригува.

— Добре, ще дойда — рече на глас тя.

— Чудесно! — скочи на крака Естильо и лицето му светна. — Значи ще се видим довечера!

Ариел се задържа на стола в продължение на една безкрайно дълга секунда, очите му с цвят на препечено кафе потънаха дълбоко в нейните. После се надигна, целуна й ръка и последва Естильо, който вече нетърпеливо бързаше напред.