Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Одисей, разбираш ли ме? — попита той.

Героя не отговори и Марс повика Лара. Тя доплува до него и очаквателно го погледна.

— Преди малко му зададох въпрос, а той ми отговори на някакъв непознат език — поясни Марс. — Правил ли е това с теб или Татяна?

— Не — отвърна Лара и спря любопитен поглед върху лицето на Героя. — Наистина ми изглежда по-различен…

— Различен? — прошепна Марс и ледена ръка сграбчи гърлото му. — В какъв смисъл различен?

— Очите му — отвърна Лара и понечи да се приближи до Героя, но Марс я придърпа обратно.

— Какво му е на очите?

Страхът го правеше груб и малко нетърпелив.

— Мога да виждам през тях…

— Невъзможно! — отсече Марс. — Само преди секунда бяха непрозрачни като сачмени лагери! — въпреки това втренчи поглед в очите на Героя. Нима наистина се бяха променили? Не можеше да определи това, слабата светлина му пречеше. Трябваше да го доближи още малко, но това му се струваше изключено.

Обърна се и заплува към парапета. Измъкна се навън. От дрехите му струеше вода, обувките му жвакаха, вратовръзката му беше окончателно съсипана. Наведе се и опипа глезена си — там, където преди малко беше усетил нещо лепкаво.

— Лара — вдигна глава той. — Къде е Ирина Пономарьова?

— Не зная, другарю полковник — отвърна Лара, без да отделя поглед от лицето на Героя. — Беше тук, но си тръгна…

— С какво дойде?

— Май каза, че има кола…

Марс кимна с глава. Колата й беше отпуснал той, вече знаеше как да я открие. Под капака на мотора беше прикрепен електронен датчик, който излъчваше определени сигнали. Открие ли колата, вероятно ще открие и самата Ирина. Изправи се, решителността му започна да се възвръща. Сега най-важното е да открие Ирина. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Имам нужда от сухи дрехи — подвикна към басейна той.

— Веднага, другарю Волков.

Лара прекрати наблюдението си, изскочи от басейна и изчезна в съседното помещение.

Марс отправи поглед към неподвижната фигура на Героя във водата. Спомни си за лепкавото докосване върху глезена си и неволно, потръпна. „Какво става с теб, попита безгласно той. В какво се превръщаш?“ Подозираше, че и Героя няма отговор на този въпрос…

Далечният край на Червения площад завършва с моста Москворецки, който пресича реката и се разделя на две, създавайки илюзията за различни посоки. Но на практика и двете улици водеха на едно и също място — площад Добринински.

Всичко това беше част от голямото Садовое колцо, което обикаля центъра на Москва. Този район е известен с името Замоскворечие.

Преди години тук са намирали подслон не само хората от царския двор, но и придворните занаятчии. Днес от това не е останало нищо. И тук, както в повечето московски квартали, всичко беше подчинено на индустриализацията. Разликата се състоеше предимно в запазените тук-там храмове, най-красив сред които безспорно е „Свети Григорий“. До него се стигаше по Каменния мост, който започваше от средата на улица „Болшая полянка“.

Църквата е заобиколена от модерни едноетажни сгради с хладни вътрешни дворчета, от петте високи купола в готически стил и стройната камбанария се вижда плетеницата от тесни улички, по които се стигаше до Географския институт и Комитета по атомна енергетика.

Валери Бондасенко не би могъл да открие по-добро скривалище от храма „Свети Григорий“. Въпреки че вътрешността на храма беше лишена от блясъка на средновековните фрески (свалени и конфискувани в полза на държавата), тук се отбиваха всички групи с чуждестранни туристи. На площада отпред винаги имаше няколко автобуса на „Интурист“, под високите сводове кънтяха гласовете на отегчени екскурзоводи с тъжни лица, повтарящи на различни езици забележителната история на вековния храм.

Валери и Сергей се намираха дълбоко под тълпите в храма, сред отдавна забравените каменни помещения на криптата. Дъщерята на Валери спеше върху нар, скован от груби дъски. Лицето й беше спокойно, лишено от всякакво изражение.

— Господ ни подлага на изпитание, а? — напрегнато се усмихна Сергей. — Иначе не мога да си обясня защо се чувствам като Йов…

— По всичко личи, че изпитанието скоро ще свърши — отвърна сериозно Валери. — Само дето още не знаем как…

Сергей бързо прогони усмивката от лицето си.

— Това означава ли, че „Бялата звезда“ е обречена?

— Не зная — въздъхна Валери. — Другарят Волков…

— Дано гори в пъкъла твоят другар Волков! — избухна Сергей.