Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Кога ли пък ще открият нещо? — раздразнено отвърна Марс и размаха ръце. — Не виждам никаква полза от тъпите им изследвания.

Приклекна до парапета и Лара бавно заплува към него. Тъмните й очи блестяха, мократа коса беше прилепнала плътно към черепа. Лицето й представляваше съвършен овал. „Защо никога не съм забелязал това“, запита се Марс.

— Нещо става…

Каза го тихо, гласните струни затрептяха дълбоко в гърлото й. Марс усети как косъмчетата на врата му настръхват.

— Какво? — прегракнало попита той.

— Според мен непоносимостта към светлината е част от един общ процес…

— Глупости! — отсече Марс, после се втренчи в мрачното й лице, в очите му се появи безпокойство. — Космическата радиация?

— Докторите твърдят, че не е това…

— Зарежи ги докторите! Те нищо не знаят!

В стомаха му се появи неприятно чувство за празнота. Спомни си твърдението на Татяна, според което Героя вече не е човек. „Бил е променен…“ Страхът в душата му заприлича на бледите езичета фосфоресцираща светлина, които пробягваха по вълните.

— Лара, какво става тук?

— Не съм много сигурна, но според мен сме свидетели на началната фаза на някаква промяна…

— Искаш да кажеш, че…

— Той преживява метаморфоза…

Челюстта на Марс увисна, трябваше му известно време, преди да я затвори.

— В какво се превръща?

Въпросът му беше зададен с тих, но напрегнат шепот.

Отвърна му мълчание.

— Къде е? — попита след известно време Марс.

— Ей там, в другия край на басейна — отвърна Лара. — И Арбат е при него…

— Стой тук! — заповяда Марс, изправи се и тръгна да заобикаля водния квадрат.

— Одисей?

Гласът му пробуди ехото под високия свод. Тъмнината пулсираше, сякаш изпълнена с тайнствен живот. Но какъв? Марс неволно потръпна, присви рамене и отново извика.

— Тук съм, другарю.

Водата се раздвижи, няколко пръски попаднаха върху металния парапет.

Марс сведе поглед в краката си и видя бледото лице и част от раменете на Героя. Изпита чувството, че кожата му е станала още по-безцветна, сякаш метализирана. В същия миг пръстите на Героя се стегнаха около глезена му.

— Много си далеч…

Хватката беше желязна.

— Какво правиш? — нервно преглътна Марс.

— Защо да стоиш чак там?

Дърпането беше колкото рязко, толкова силно. Марс изгуби равновесие, гърбът му болезнено се тресна в металния парапет, тялото му политна във водата. Направи опит да се бори, но някаква непонятна слабост парализира мускулите му.

Солената вода се сключи над главата му, дрехите му бързо натежаха. Размаха ръце и ритна с крака, но обувките му сякаш бяха пълни с олово и го теглеха към дъното.

После здрава ръка сграбчи предната част на ризата му, главата му изскочи на повърхността като тапа. Солена вода се стичаше по лицето му. Очите му бавно се фокусираха върху лицето на Героя, изскочило на повърхността на сантиметри от неговото.

— Светът е странен — промърмори Героя. — Нали така, другарю?

— Много странен — кимна Марс, борейки се със страха си. Веднъж вече беше сърбал попарата на този непонятен тип — все още изтръпваше при спомена за фалшивата капсула радий, която беше подхвърлил във водата… А сега беше вътре заедно с него. В какво се превръща той?

Одисей внимателно го насочи към средата на басейна.

— Благодаря ти, че не запали осветлението…

— Моля — механично отвърна Марс и изведнъж си даде сметка, че това е най-цивилизованият му разговор с Героя, независимо от краткостта на разменените реплики. Край него водата се разпени.

— Напоследък зрението ми се нуждае от доста по-малко светлина… — гласът без съмнение принадлежеше на Героя, но какви ги дрънка, запита се Марс. — В мрака виждам далеч по-ясно от преди, освен това виждам неща, които дори не съм сънувал…

Марс отвори уста и понечи да попита „какви?“, но изведнъж установи, че е останал без глас. Дълбока тръпка ниско в корема го принуди да признае, че няма никакво желание да научи това. Обзе го паника, изведнъж му се прииска да изскочи от проклетия басейн и да избяга някъде надалеч. Потисна я с цената на огромни усилия, натика я дълбоко в душата си.

— Виждам под водата и без да отварям очи — продължи Героя, а Марс с тръпка на ужас разбра, че онзи тъй и тъй е решил да му разкаже всичко. — Арбат твърди, че започвам да оформям нещо като сонар, същият, който притежава тя…

— Това звучи прекалено фантастично, Одисей — насили се да отвърне Марс. Но в гласа му липсваше убедителност. — Не ти ли минава през ума, че всичко е плод на въображението?