Греъм Браун - Черното слънце

— Двайсет и три… двайсет и две… двайсет и едно…

Мор погледна през разбития преден прозорец. По лицето му се стичаше кръв, не можеше да отвори едното си око. Ала все още имаше шанс.

Грабна сакото си, измъкна се от останките и запълзя към стесняващата се ивица светлина.

Чу вой на клаксони.

— Деветнайсет… осемнайсет…

Внезапно установи, че не може да се движи. Обърна се и се напрегна да погледне с подутото си око.

Стекър беше настъпил полите на сакото му и го гледаше отгоре като собственик, хванал каишката на непокорното си куче.

— Закъсня — каза той и дръпна сакото от ръката му.

Вратите се затвориха с оглушителен металически трясък.

Директорът на ЦРУ провери сакото, но установи, че джобовете му са празни.

Петнайсет… четиринайсет.

— Тук нищо — извика един от полицаите от кабината на преобърнатия камион.

— Къде е? — изрева Стекър.

Мор го гледаше, целият окървавен и треперещ.

— Не е у мен.

На лицето на Стекър се изписа пълно объркване, но след миг, изглежда, той разбра и се обърна назад към тунела.

— Ахига!

В една далечна на част на тунела в Юка, в горния край на вентилационна шахта, която служеше за авариен изход, Натаниал Ахига чу системата да отброява последните секунди и натисна капака.

— Три…

Виеше му се свят от мрака, страхуваше се да не падне. Отново натисна тежкия капак, но едва успя да го помръдне.

— Две…

Ахига изруга и най-после успя да отвори капака. Палещото слънце на Невада го заслепи. Той се изтърколи на планинския склон и вдигна камъка нагоре.

— Едно…

Хоукър се хвърли към лоста.

— Вярвам — прошепна и го натисна.

Противотежестите се освободиха. Тежките камъни се спуснаха в тунели от двете страни на шахтата и въжетата с невероятна скорост започнаха да се навиват на метални макари. Пилотът чу как нещо се издига нагоре към него. Каменните блокове се отместиха и четвъртият камък изскочи на повърхността.

Хоукър го видя само за миг, защото светът потъна в тишина, а после всичко изчезна в ослепително бял блясък.

Хоукър осъзна, че е дошъл на себе си и че следователно е жив, когато кънтенето в главата му стана прекалено силно, за да може да го понася. Свести се проснат по гръб на каменистата земя, с някаква кърпа върху очите.

Тишината му се струваше пълна — тъкмо обратното на онова, което си спомняше.

Опита се да помръдне, но установи, че е прекалено болезнено.

— Хоукър? — повика го някой. — Чуваш ли ме? — Гласът беше нежен, но тревожен. Гласът на Даниел.

Успя да раздвижи ръка и се опита да я вдигне към кърпата, ала силите му не стигнаха дори за това.

Даниел смъкна кърпата от очите му.

Отначало видя само сенки, светли петна и очертанието на лицето й. Постепенно погледът му се фокусира и се появиха детайли. Тя беше мръсна, но Господи, колко бе красива!

— Какво стана? — Думите застъргаха в гърлото му, сухи като пясък.

— Успя да извадиш камъка — каза Даниел. — Импулсът те запрати на трийсет метра и ти падна във водата.

Хоукър я погледна — дрехите й бяха мокри и кални.

— И ти ме извади, така ли?

— Не исках да се удавиш.

Беше й задължен. Опита се да се надигне и Даниел му помогна.

— Колко време бях безсъзнание?

— Два часа. Вече си мислех, че сме те изгубили.

Намираха се на хълма. Наоколо цареше тъмнина.

— Освен че съм цопнал във водата, случи ли се нещо?

Лейдлоу се усмихна, но в очите й имаше тъга.

— Виж сам.

И му помогна да се обърне.

От кладенеца се издигаха призрачни нишки, светлеещи на черния фон на нощта. Струяха от островчето и се извиваха, едва забележим стълб светлина.

Хоукър ги проследи с поглед нагоре в нощния мрак, където те се разпростираха като искряща бяло-синя пелена. Тя се движеше странно, стичаше се и се огъваше върху себе си. От време на време проблясваше и избледняваше, сякаш е мираж, но после светлината отново се засилваше и цветовете придобиваха по-голяма наситеност.

— Какво е това? — попита той.

— Поляризирани частици в атмосферата. Отвеждат се по магнитните линии и безопасно се изхвърлят в космоса — отвърна Даниел.

— Откъде знаеш?

— Това е полярно сияние. Виждала съм го. Макар че обикновено частиците се спускат към планетата.

— Щитът на ягуара — каза Хоукър.

Тя кимна, ала на лицето й отново се появи предишното тъжно изражение.

Изведнъж пилотът си спомни за Юрий.

Огледа се и видя някакъв мъж. Мъжът седеше и наблюдаваше светлинната пелена в небето. До него лежеше мъничко тяло, завито под сако.