Глен Купър - Десетата зала

— Харесва ни спокойствието и тишината в Руак. Никой не дава и пет пари за безценната ви пещера. Проучванията ви не ни интересуват. Не искаме туристи. Тук няма място за вас, мосю.

И се запъти към кухнята.

— Добре мина — промърмори си Люк, докато излизаше.

Двама намусени тийнейджъри препречваха тротоара и Люк беше принуден да слезе на улицата. Младежите се изхилиха доволно, че са го накарали да ги заобиколи.

Люк определено беше в настроение за кавга и за миг си представи как ги съдира от бой. Все пак сдържа езика и ръцете си и гневно се качи в джипа. Поне не ми счупиха отново прозореца, помисли си горчиво той, докато селото се смаляваше в огледалото за обратно виждане.

За щастие, абат Мено се притече на помощ. На територията на манастира имаше равен сух участък зад старата конюшня, който бе достатъчно изолиран и археолози и монаси нямаше да се пречкат едни на други. Абатът не искаше никакви компенсации, макар да помоли смирено да му бъде позволено да разгледа пещерата, стига да не им спъва много работата.

В една ветровита октомврийска неделя екипът започна да пристига един по един в лагера в манастира. Люк беше там вече от седмица с двама свои специализанти — парижанина Пиер, който беше роден в Сиера Леоне, и англичанина Джеръми с неговия силен манчестърски акцент. Двамата бяха странна двойка — Пиер бе черен като оникс, висок и атлетичен, а Джеръми — безцветен и хилав, но и двамата имаха момчешко чувство за хумор и страшно се радваха, че могат да участват в такива исторически събития. Работеха неуморно по установяването на лагера и посрещането на останалите от екипа.

Караваните бяха разположени в голям кръг, подобно на каруците на керван от Дивия запад, служещи и за отбрана. Всеки старши член на екипа щеше да разполага със собствена каравана, младшите членове щяха да спят по двама, а специализантите — по трима. Студентите трябваше да се задоволят с палатките по периферията. Караваните бяха сравнително удобни, а в най-луксозните имаше малки дневни с вградени бюра. Електричество нямаше, но всяка каравана разполагаше с по две газени лампи. Всичко беше добре премислено и с оглед на йерархията, както подобава.

В духа на егалитаризма обаче Люк настоя да се настани в каравана като тази на заместниците си. Внимателно обмисли къде да настани Сара. Прекалено близо щеше да означава едно нещо, прекалено далеч — друго. Затова предпочете да й даде каравана през две от неговата.

В центъра на кръга издигнаха кухненски навес и склад за хранителните запаси, а до него разпънаха голяма палатка с маси за пикник, която щеше да им служи като обща трапезария в студените дни. Последната постройка беше преносима барака, служеща като работен кабинет и лаборатория, оборудвана с генератор за компютрите и сателитна чиния за интернет. До нея изкопаха голяма яма за огън за задължителните вечерни сбирки и наредиха наоколо щайги за вино вместо места за сядане.

Една част от разнебитения обор щеше да служи за мъжка тоалетна, друга — за женска. Бяха монтирани душове със студена вода — най-доброто, което можеха да направят при тези обстоятелства.

Това беше — за добро или лошо, това щеше да е тяхното село, но Люк бе уверен, че щом екипът види пещерата, никой няма да мърмори заради битовите условия.

В началото на деня Люк си призна, че се чувства неспокоен от пристигането на Сара. Като правило мислеше повече за работа, отколкото за чувства. Какво тогава го правеше толкова нервен? Имаше цели легиони бивши приятелки. Когато случайно или не му се случваше да се срещне с някоя стара тръпка, това обикновено ставаше много леко и непринудено. Но тази сутрин, докато седеше на бюрото и пиеше кафето си, Люк чувстваше мъчителна пустота. Годините на тяхната връзка изглеждаха далечни и избледнели като стара осветена снимка. Спомняше си доста ясно някои неща, предимно свързани с външния й вид, дори с начина, по който се усмихваше, но беше забравил други и най-вече как точно си беше тръгнала.

Винаги робиня на точността, тя пристигна сред първите и когато Пиер почука на вратата и му каза, че Сара Мелъри е тук, Люк усети трепет в стомаха, сякаш бе някакъв развълнуван ученик.

Тя изглеждаше дребна, лека и прелестна.

Освен това неспокойна и хладна. Личеше си по принудената усмивка, в която бяха извити устните й с цвят на праскова. Поздрави я и я целуна официално по бузите, сякаш никога не са били близки. Кожата й бе фина, почти прозрачна и отдолу прозираха розовите капиляри. Преди да се дръпне, Люк долови аромата на косата й. Нямаше химикали; миризмата бе чисто нейна и той си спомни как на времето се забавляваше, като махаше шнолата й и светлокестенявата коса се посипваше по гърдите й, а Люк заравяше лице в копринената мекота.