Глен Купър - Десетата зала

Затова бе най-добре предпазните мерки да се вземат от самото начало в Руак.

Макар човекът прилеп Денойе да бе може би най-популярният член на екипа, Люк смяташе за най-важна консерваторката Елизабет Кутар. Щяха да платят прескъпо, ако още в самото начало се появят проблеми с плесен или предизвикат някаква друга екологична катастрофа.

Малко след зазоряване в понеделник Люк, Кутар, Денойе и специалистът по пещери Жил Моран застанаха в редица на корниза под входа на пещерата. Бяха готови да се качат по металната стълба, закрепена от инженерите върху варовиковата повърхност. Малко зад тях бяха специализантите на Люк, Пиер и Джеръми, натоварени с патентованите от Моран гумирани пещерни постелки, предназначени да защитават деликатните съкровища, които биха могли да лежат под краката им.

Моран имаше яко жилаво тяло, идеално за промъкване и през най-тесните пещерни проходи. Той щеше да отговаря не само за защитата на пещерата и безопасността на изследователите, но и за детайлното лазерно картографиране на залите.

Кутар бе като изваяна, изтънчена жена, събрала дългата си бяла коса в практичен кок. Беше понесла в раницата си част от най-деликатните си електронни инструменти, а Люк мъкнеше останалите.

Денойе имаше инфрачервена лампа, закрепена на челото, и очила за нощно виждане, а когато ходеше, закрепените на колана му разнообразни капани дрънчаха.

Бяха облечени в бели комбинезони с качулки, гумени ръкавици, миньорски каски и дихателни маски, за да не вдишват токсичните газове и да предпазят самата пещера от микробите, които издишват. След като всеки член на екипа позира за архивна снимка на стълбата подобно на катерачи на Еверест, Люк отключи тежката врата и я отвори.

Експедицията започна официално.

Ранната утринна светлина меко осветяваше първите няколко метра от първата зала. Люк наблюдаваше с огромно задоволство реакцията на Кутар при вида на стенописите и когато включи серията лампи на триноги, които ярко осветиха цялата първа зала, тя се закова на място като библейски стълб от сол и не каза нищо, абсолютно нищо. Просто вдишваше и издишваше през маската си, хипнотизирана от прелестта на галопиращите коне, мощта на стадото бизони и великолепието на огромния бик.

Моран се държеше като хирург, огледа се бързо, за да се ориентира, след което се зае да работи върху пациента си и положи първите постелки. Денойе бързо се настани на една от тях и насочи приборите за нощно виждане към тавана.

— Pipistrel Ins pipistrellus — каза той и махна прозаично към няколко стрелкащи се форми над главата му, но после се развълнува, възкликна: — Rhinolophus ferrumequinum! — и понечи да прекрачи извън постелката и да последва нещо по-голямо, което се отдалечаваше с плясък в тъмното. Моран остро го сгълча и настоя да изчака, докато не постави още постелки.

— Явно е открил нещо възхитително — сподели Люк с Кутар.

Тя отговори с прекрасна тежка въздишка, изпълнена с емоции, явно изненадана от въздействието, оказано й от пещерата. Люк я потупа по рамото.

— Знам, знам — каза той.

Докосването я върна в реалния свят. Тя се взе в ръце и се зае да разположи различните си монитори за следене на средата и микроклимата — температура, влажност, алкалност, кислород, въглероден диоксид и така важните данни за бактерии и гъбички. Основните измервания трябваше да бъдат направени преди останалите да започнат работа.

Уроците от миналото бяха довели до съставянето на определен протокол. Разкопките трябваше да се ограничат до две кампании от по петнайсет дни на година. Вътре в пещерата едновременно можеха да влизат само дванайсет души, които щяха да работят на смени с различен график. Останалите щяха да обработват материалите и събраните данни в базата.

По-голямата част от времето на първата смяна бе посветена на полагането на защитни постелки по цялата дължина на пещерата и инсталирането на аналитичната апаратура на Кутар на различни места.

С помощта на лазерната си рулетка Моран определи, че линейната дължина на всичките десет зали е сто и седемдесет метра, което правеше пещерата съвсем малко по-къса от Ласко и Шове.

Студентите непрекъснато спускаха нови постелки през ръба на скалата, сякаш бяха чували с пясък за дига. Люк трябваше да изчака полагането им, преди да посети отново вътрешните зали. Донякъде вече му липсваше блажената свобода от деня на откритието, когато можеше да броди безпрепятствено и да остави вълните адреналин да го водят. Днес беше повече учен, отколкото изследовател. Всичко трябваше да се прави според протокола.