Глен Купър - Десетата зала

— Тревата — възхитено промълви тя. — Напълно отговаря на сухите степи, които би трябвало да са се ширели през топлите сезони на периода Ориняк. И виж онзи фантастичен човек с клюн, изправил се сред тревата като някакво огромно плашило.

— Той е новият ми най-добър приятел — шеговито подхвърли Люк. — Какво ще кажеш за другите растения?

— Е, точно това е интересното. Илюстрациите от ръкописа са по-реалистични от тези рисунки, но както изглежда, има две разновидности — поде тя и пристъпи надясно. — Тук е изобразен храст с червени плодчета. Листата са предадени доста импресионистично и неточно, виждаш ли тук? И тук? А храстите от ръкописа имат ясни петделни листа, подредени спирално по стеблото. Ако ме притиснат веднага да дам мнението си, бих казала, че това е Ribes rubrum. Касис. Растението е характерно за Западна Европа. — Пристъпи наляво. — И това увивно растение. Ръкописът предава и него по-точно. Ако мога да съдя по дългите стебла и издължените, подобни на стрели листа, това е Convolvulus arvensis, но това е само предположение. Полска поветица. Ужасно досаден плевел, но пък има хубави розови и бели цветчета през лятото. Тук обаче ги няма, както сам виждаш.

— Значи имаме трева, плевели и касис, това ли е окончателната ти присъда?

— Едва ли може да се нарече присъда — възрази тя. — По-скоро първо впечатление. Кога ще мога да започна да работя с полените?

— Още утре сутринта. Е, радваш ли се, че дойде?

— На професионално ниво, да.

— Само на професионално?

— Господи, Люк. Да. Само на професионално.

Той неловко се извърна и посочи към Свода на дланите.

— Ти си първа. Аз ще изгася светлината.

Витаеше празничен дух, силен и доловим като миризмата на изгорял барут след фойерверки. Беше студено, но не заплашваше да вали и хората предпочитаха да се хранят на открито на сгъваемите столове и щайгите за вино. Люк прекара няколко последни минути с журналиста Жиро, преди той да замине за Париж. Двамата сърдечно си размениха визитни картички и Люк още веднъж поиска да се увери, че новината няма да се разпространява без изрично позволение.

— Не се безпокойте — рече Жиро. — Сделката си е сделка. Бяхте страхотен, професоре. Можете да ми се доверите.

Алон намери Люк и придърпа един стол. Беше пропуснал основното ястие от агнешко с розмарин и печени картофи и вместо това се бе задоволил с хляб, масло и малко плодове. Люк погледна чинията му.

— Съжалявам, Зви, кухнята не отговаря ли на диетичните ти нужди?

— Не спазвам кашер — отвърна той. — И не харесвам френска кухня.

Люк се усмихна на прямотата му.

— Е? Какво ще кажеш за пещерата?

— Ами, според мен си намерил един от най-забележителните праисторически обекти. За проучването му ще е нужен цял човешки живот. Мога само да мечтая да имах повече години пред себе си. Знаеш, Люк, не съм от най-емоционалните, но тази пещера ми въздейства. Изпълва ме с благоговение, независимо от възрастта й. Наричат Ласко палеолитната Сикстинска канела. Руак е по-добра. Тукашните художници са били истински майстори. Цветовете са по-живи, което говори за чудесно познаване на пигментите и начина на боравене с тях. Животните са по-натуралистични от онези в Ласко, Алтамира, Фон дьо Гом или Шове. Използването на перспективата е изключително развито. Това са Леонардовците и Микеланджеловците на своето време.

— Напълно споделям мнението ти. Виж, Зви, имаме шанс да изследваме пещерата както трябва и може би да намерим отговор на въпроса, за който пишеш така изразително — защо са рисували?

— Знаеш, че имам твърдо мнение по въпроса.

— Именно затова избрах тъкмо теб.

— И си направил правилния избор — без капка скромност заяви Алон. — Както знаеш, отнасям се доста сурово към Луис-Уилямс и Клот с техните шамански теории.

— И двамата ми изказаха съболезнованията си — отвърна Люк. — Но те уважават.

— Винаги съм смятал, че разчитат прекалено много на наблюденията върху съвременния шаманизъм в Африка и Новия свят. Цялата работа със стената на пещерата, играеща ролята на мембрана между реалния свят и света на духовете, и шамана в ролята на някакъв палеолитен Тимъти Лиъри с халюциногени и мях, пълен с пигменти… трудно ми е да го преглътна. Да, обитателите на Руак и Ласко са били Homo sapiens като самите нас, но техните общества са се намирали в състояние на непрекъсната трансформация, а не са били статични като съвременните примитивни култури. Именно затова не мога да приема екстраполации от модерната етнография. Между нашите и техните мозъци може и да няма неврологични разлики, но, за Бога, има културни различия, които просто не сме в състояние да разберем. Знаеш позицията ми, Люк. Аз съм от старата школа, пряк наследник на Ламин-Емперер и Леруа-Гуран. Казвам — нека анализът на археологическите материали сам да говори за себе си. Виж типовете животни, двойките, групите, връзките помежду им. После можеш да изведеш общи митологични истории, значението на клановете, да се опиташ да осмислиш по някакъв начин всичко това. Само си помисли — за период от най-малко двайсет и пет хиляди години, което е страшно много време, те са се вкопчили в един основен набор животински мотиви — кон, бизон, елен, бик и тук-там котки и мечки. Няма северни елени, които са използвали за храна, няма птици или риби — добре де, с малки изключения. Както няма и дървета и растения, поне досега. Не са рисували просто по някаква прищявка. Има определени причини за съществуването тъкмо на тези мотиви. Но…