Глен Купър - Десетата зала

И тъй, разтревожена от оскъдните съобщения и обаждания, тя нае кола и един петък следобед пристигна неочаквано на обекта му. Слуховете се оказваха верни, ако можеше да се съди по напрегнато радостната му физиономия, с която я посрещна, както и от косите погледи на унгарката, която, за съжаление, беше наистина зашеметяваща. Посещението й продължи само до малките часове на следващия ден. Някъде към три след полунощ тя гневно го отблъсна от себе си, прекара остатъка от нощта на ръба на леглото и се измъкна по зазоряване, докато той още спеше. Няколко месеца по-късно прие предложеното й място в Археологическия институт в Лондон и така напълно изчезна от живота му.

— Моля те, не затваряй. Важно е.

— Добре ли си? — Гласът й прозвуча загрижено.

— Не, не, добре съм, но трябва да говоря с теб по един въпрос. Има ли компютър пред теб?

— Да.

— Мога ли да ти пратя малко материали да ги погледнеш? Ще изчакам.

Тя се поколеба, но накрая му даде имейла си.

Люк чуваше дишането й в слушалката, докато прикачаше файловете и ги изпращаше.

— Получи ли ги?

— Да.

— Отвори първо снимка деветдесет и три.

Зачака, взирайки се в своето копие на изображението, все още хипнотизиран от него, и се мъчеше да си я представи, докато тя сваляше файла. Две години не бяха толкова много време. Едва ли се е променила особено. Радваше се, че най-сетне беше намерил предлог да й звънне.

Гласът й прозвуча стреснато, сякаш някой беше изпуснал порцеланов сервиз зад гърба й.

— Господи! Откъде е това?

— От Перигор. Какво мислиш?

На снимката беше изображението на стадото малки бизони с човека птица сред него.

— Великолепна е. Отскоро ли е?

Вълнението в гласа й му доставяше наслада.

— Съвсем отскоро.

— Ти ли я откри?

— С радост ще заявя, че да.

— Някой знае ли вече?

— Ти си от първите.

— Защо точно аз?

— Отвори снимки двеста и единайсет и двеста и петнайсет.

Тези снимки бяха направени в последната от десетте зали, Залата на растенията, както беше започнал да я нарича Люк.

— Истински ли са? — не повярва Сара. — Да не си си играл с фотошоп?

— Нищо не е пипано и манипулирано, всичко си е съвсем истинско — увери я той.

Тя помълча известно време, след това тихо каза:

— Никога не съм виждала подобно нещо.

— Не съм си помислял и друго. А, има и още нещо. Намерих ориняшко оръдие досами рисунките.

— О, Господи… — прошепна тя.

— Така че ми трябва специалист по растенията, включваш ли се в играта?

Гатиноа седеше сковано зад старото си бюро, имитация на китайска мебел, което държеше глезените, коленете и бедрата му свити под прав ъгъл. Никога не се прегърбваше, дори когато си бе у дома или в клуба. Така беше възпитан, да бъде един от социалните продукти на търговска фамилия, смътно придържаща се към аристократичните си корени. В кабинета гледката на изправената му фигура допринасяше за грижливо изграждания му имидж на властен човек.

В ръцете му имаше досие, озаглавено „Предложение за мащабни разкопки в пещерата Руак, Дордон, от проф. Люк Симар, Университет в Бордо“. Бе прочел прилежно материала, беше прегледал фотографиите и бе премислил последиците без страничния шум от страна на екипа му.

След девет дълги години начело на Отдел 70 това беше първата му истинска криза и тя събуждаше смесени чувства у него. От една страна, беше катастрофа, естествено. Шейсет и пет годишната мисия на отдела беше изложена на заплаха. Ако се допуснеше сериозен пробив в сигурността, щеше да плати прескъпо. Главата му определено щеше да се търкулне, но не само неговата. Щеше ли да оцелее министърът на отбраната? А президентът?

Но страхът от лош изход се смекчаваше от сладкия полъх на изникналата възможност. Най-сетне можеше да заеме основно място в ума на министъра. Инстинктът му казваше да разбърка кашата. Да стресне началниците си, да държи нещата горещи. После, ако в крайна сметка успееше да задържи всичко около отдел 70 потулено, със сигурност щеше да бъде признат.

Най-накрая сладкият висок пост в министерството се озоваваше на една ръка разстояние.

Прокара пръст по гладката акрилна корица на папката. Дали това бе неговият път към рая? Или към ада?

Повиканият Марол влезе и застана мирно, като помръдваше мустаци в очакване да бъде забелязан.

Гатиноа му направи знак да седне.

— Прочетох го. От кора до кора — с равен глас каза генералът.

— Да, господине. Определено си имаме проблем.