Глен Купър - Десетата зала

Спряха в центъра на Руак пред малкото кафене, което си нямаше име, а само надпис КАФЕ, ТЮТЮН. Юг се опита да заключи колата и Люк посочи подигравателно разбития прозорец, но преди да влязат, го предупреди:

— Внимавай какво казваш. Имаме голяма тайна за пазене.

Кафенето бе слабо осветено и побираше шест маси с мушама, от които само една беше заета. Собственикът стоеше зад бара. Беше човек със загрубяла кожа, гъста бяла коса и прошарени мустаци, с голямо кръгло шкембе. Двамата посетители, млад мъж и по-възрастна жена, млъкнаха и ги зяпнаха, сякаш бяха пришълци от космоса.

— Сервирате ли? — попита Юг.

Собственикът им посочи една маса и грубо остави две менюта, преди да се оттегли към кухнята, като тътреше крака по дъските на пода.

Люк извика зад гърба му и го попита къде се намира най-близкото полицейско управление. Собственикът бавно се обърна и отговори с въпрос:

— Защо?

— Някой счупи прозореца на колата ми.

— Докато карахте ли?

— Не, бях паркирал.

— Къде бяхте паркирали?

Подложен на такъв разпит, Люк погледна невярващо приятеля си и се тросна:

— Не е важно.

— Сигурно има нещо нередно — промърмори собственикът уж под нос, но достатъчно високо, за да го чуят. После каза с по-силен глас: — Сарла. Има управление в Сарла.

Юг подуши въздуха. Винаги можеше да познае тази миризма. Тя му осигуряваше хляба.

— Да не е имало пожар някъде наоколо? — попита той собственика.

— Пожар? Надушвате ли нещо?

— Да.

— Може да е от дрехите ми. Аз съм шеф на местната пожарна бригада. Това надушвате.

Юг сви рамене и започна да хвърля погледи към засуканата чернокоса жена на масата в ъгъла. Беше на не повече от четирийсет. Косата й бе естествено къдрава и обемна, имаше пълни устни и хубави мургави крака, които се показваха под прилепналата рокля. Кавалерът й бе най-малко с десет години по-млад, с яки рамене и червендалестото лице на фермер, и тъй като едва ли беше неин приятел или съпруг, Люк предположи, че Юг няма да има проблеми да се покаже такъв, какъвто си е.

Естествено, приятелят му остана верен на себе си.

— Хубав ден — подхвърли той, усмихна се и кимна.

Тя отвърна с лека мимика, която дори да беше усмивка, продължи не повече от секунда. За да сложи край на общуването, придружителят й я потупа нарочно по ръката и я заговори.

— Гостоприемно място — каза Юг на приятеля си. — Те са си поръчали омлет. Смятам да направя същото. Нека местните водят, както винаги казвам.

Люк отскочи до тоалетната и когато се върна, видя, че приятелят му вече е поръчал бира.

— Чисто ли беше? — попита Юг.

— Не бих казал. — Люк остави мобилния си телефон на масата. — Наздраве.

Чукнаха се и пиха.

Говореха тихо, докато лакомо поглъщаха омлетите от три яйца със сирене и пържените картофи.

— Знаеш ли, ще трябва да зарежа всичко — малко тъжно рече Люк. — Ще трябва да прекъсна всичките си проекти. Ще си останат недовършени.

— Е, това е ясно — кимна Юг. — Но нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че не! Просто изведнъж ми се струпа страшно много на главата. Никога не можеш да бъдеш подготвен за нещо подобно.

— Радвам се за теб — жизнерадостно заяви Юг с нотка сарказъм в гласа си. — Ще бъдеш зает и прочут, а аз ще продължа с мижавия си бизнес и ще се появявам само от време на време, колкото да се окъпя в отражението на славата ти. Само ще те помоля да не забравяш стария си приятел. Може пък да я наречеш Пино-Симар или ако трябва, Симар-Пино и от дъжд на вятър да ми подхвърляш по някой кокал, докато приказваш пред камерите.

— Не бързай толкова много да изчезваш зад кулисите — разсмя се Люк. — Имаш работа.

— Нима?

— Ръкописът. Ти работиш върху ръкописа, забрави ли?

— Той определено вече не е толкова важен.

— Ни най-малко — настоятелно прошепна Люк. — Ръкописът е част от това. Когато дойде време тази история да се разкаже на света, ще трябва да знаем ролята му. В него има някакъв важен исторически контекст, който не може да бъде пренебрегнат. Книгата трябва да се дешифрира.

— Предполагам, че мога да отправя някои запитвания — въздъхна Юг.

— Към кого?

— Да си чувал за ръкописа на Войнич?

Люк поклати глава.

— Е, казано накратко, става въпрос за един шантав ръкопис, може би от петнайсети век, попаднал у един полски антиквар на име Войнич някъде към хиляда деветстотин и десета година. Направо невероятно нещо, честно, най-побърканата колекция от илюстрации на билки, астрономически знаци, биологични процеси, медицински бъркочи, дори рецепти. И всичко това е изписано с прекрасна смахната писменост и на език, който вече цяло столетие не може да бъде разчетен. Някои предполагат, че авторът му е Роджър Бейкън или Джон Ди, и двамата математически гении за времето си, които се въртели из алхимическите среди. Други пък смятат, че става дума за някакъв огромен фалшификат от петнайсети или шестнайсети век. Както и да е, споменавам за него, защото и до днес аматьори и професионални криптографи се опитват да разбият шифъра. Срещал съм се с някои от тези хора на семинари и конференции. Големи чешити са, със свой собствен език. Трябва да ги чуеш как говорят за шифри на Бофор, закон на Зиф и други дивотии, но мога да се свържа с един от по-нормалните и да видя дали няма да се съгласи да погледне книгата ни.