Глен Купър - Десетата зала

Люк пристъпваше внимателно към вътрешността на пещерата, като осветяваше покрития с гуано терен преди всяка следваща крачка, за да е сигурен, че няма да стъпче нещо безценно. Над главите им прилепите надаваха пронизителни писъци. Атмосферата беше гадна, не непоносима, но доста неприятна. Юг извади носната си кърпа и я притисна към устата и носа си в опит да се отърве от острата амонячна воня от урината на прилепите.

— Това няма ли да ме убие? — недоволно попита той, като потръпваше във влажния хлад.

На Люк изобщо не му беше до разсейване и отвърна само:

— Кърпата е добра идея.

На всеки няколко крачки той махаше капака на обектива на фотоапарата си и правеше серия снимки, като проверяваше резултатите на елсиди екрана, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо.

— Виж само как са изрисувани тези коне, Юг! Какво познаване на анатомията. Уловеното движение. Невероятно сложно изпълнение. Виждаш ли кръстосаните крака на онзи? Това е пълно разбиране на перспективата. В художествено отношение са по-добри от изображенията в Ласко. Абсолютно невероятно. А онези лъвове! Виж само търпението и мъдростта на лицата им.

Амонякът явно си беше свършил работата. Юг вече беше напълно трезвен.

— На каква възраст са според теб? — попита той със сериозността на студент.

— Трудно е да се каже. Ласко е била изрисувана преди около осемнайсет хиляди години. Това тук говори за високо развитие. Използвани са всички средства за оцветяване — въглен, графит, глини, червена и жълта охра, манган, така че, ако питаш мен, бих казал, че е по-късна.

Краят на първата зала сякаш се отбелязваше с чудато изображение на мамут с толкова гигантски хобот, че стигаше под краката му. След него стигнаха до един тесен, вървящ нагоре коридор. Провряха се с мъка през него, макар да не им се наложи да пълзят. В коридора имаше само една украса — негативно изображение на човешки длани на нивото на очите. Явно авторът бе духал с уста червената охра върху протегнатите си ръце, оставяйки блед отпечатък върху скалата, почти с цвета на плът.

— Ръцете на художника? — благоговейно предположи Люк. Канеше се да обясни техниката, когато блуждаещият лъч на фенера на Юг освети нещо напред и привлече вниманието му. — Виж там! Боже мой, виж това!

Проходът извеждаше в друга просторна зала, по-голяма от онази, която бяха оставили зад себе си.

Намираха се насред нещо изумително.

Около тях имаше десетки, буквално десетки препускащи черни и кафяви бизони, всеки с дължина не повече от метър, със застинали насред движението крака, развети гриви и бради, с очи като ярки кръгове в черните яки глави. Стадото беше огромно и тъй като заемаше стените от двете страни, действаше като стереоскопичен механизъм, създавайки у двамата приятели впечатлението, че тичат заедно с животните. Не бе трудно да си представят тропота на копитата, да почувстват как земята трепти под тях и да усетят горещия дъх от брадатите муцуни.

— Това е напълно уникално, абсолютно… — замънка Люк и в следващия миг видя човешката фигура отляво, единствения човек в морето от бизони.

Юг също го видя и извика през кърпичката си:

— Това е нашият човек!

Примитивната фигура, предадена доста умело в ръкописа на Бартомио, стоеше със своята птича глава, тънки ръце с разперени четирипръсти длани, издължено, просто представено тяло, крака-пръчки с преувеличени стъпала във формата на кану и онзи грамаден, подобен на нож еректирал пенис, насочен като оръжие към един от препускащите бизони. Над главите на животните имаше рояк назъбени копия, спускащи се върху им. Едно беше улучило целта си и стърчеше от корема на бизон, от който в концентрични кръгове се изсипваха вътрешности.

Люк бързо направи десетина снимки и пусна апарата да се люлее на врата му.

— Сам човек срещу цяло стадо. Първият герой в света, а?

— Изглежда доста възбуден от собственото си дело — пошегува се Юг.

— Това е символ на мъжественост, а не на възбуда — сериозно обясни Люк и продължи напред.

— Да, професоре — обади се Юг. — Както кажете.

Пещерата изглежда беше верижна, залите следваха една след друга в скалата подобно на пръстените на насекомо. Всяка една представяше нови чудеса, праисторическа сбирка на великолепно изрисуван дивеч. Люк поглъщаше жадно всичко подобно на котка, добрала се до сметана, и накрая на Юг му се наложи да заяви, че навън вече сигурно е настъпило утрото. А освен това, добави той, амонякът вече му идвал прекалено. Боляла го главата и едва се сдържал да не си изповръща червата.