Глен Купър - Десетата зала

В този момент Люк реши, че няма да се връщат.

Знаеше, че Юг ще мърмори, но нямаше значение. Тази вечер щяха да си устроят лагер. Ако напред не намереха подходящо място, винаги можеха да се върнат и да преспят под закрилата на древното дърво.

Юг наистина замърмори.

Това определено е дърво, съгласи се той, но беше на мнение, че трябва да си сляп фанатик, за да си помислиш, че е онова дърво. Скептицизмът му го правеше едва ли не противен. Накрая Люк с безизразен тон му заяви, че смята да продължи и че ако иска, Юг може да се върне, да вземе джипа и да си намери някой хотел.

Юг нямаше желание нито да си тръгва, нито да остане. Перспективата да спи на открито му се нравеше толкова, колкото и вариантът сам да търси пътя обратно до колата. Накрая се предаде и смирено последва Люк по новия корниз в търсене на „митични водопади и еднорози“, както се изрази.

Денят клонеше към края си. Температурата падаше, небето се смрачи и придоби розов оттенък. Примирен, че ще му се наложи да прекара една неудобна нощ под звездите, Юг настоя за почивка, защото го болели раменете. Спряха на едно сигурно място и се напиха с вода. После Юг разкопча ципа на панталона си и се изпика през ръба.

— Ето ти го твоят водопад — каза той без капка добро настроение.

Люк също беше свалил раницата си. Облегна се и опря глава на скалата. Канеше се отговори нещо шеговито, но вместо това възкликна:

— Хей!

Беше усетил влагата по тила си. Завъртя се и опря длани в скалата. Те се намокриха. Отстъпи назад колкото можеше, погледна и посочи широката тъмна ивица.

— Виж! Стига чак догоре. Това е нашият водопад!

Юг също погледна нагоре, но не беше особено впечатлен.

— Ако това е водопад, аз съм папата.

— Лятото беше сухо. Сигурен съм, че след дъждовна пролет си става съвсем приличен водопад. Да тръгваме, преди да се е стъмнило. Ако намерим втори, вечерята е от мен.

Продължиха близо час в сгъстяващия се здрач. Вместо да гледа, Люк вече непрекъснато опипваше скалата в търсене на влага.

Ставаше все по-тъмно. Люк се канеше да обяви край на търсенето, когато и двамата едновременно чуха звука на капеща вода. На няколко крачки пред тях скалите бяха мокри, водата се събираше на локва на корниза и преливаше надолу към реката. Беше по-скоро ручейче, отколкото водопад, но Люк смяташе, че са на верния път. Дори Юг се оживи и се съгласи да продължат, докато слънцето залезе.

Люк извади отново картата и посочи двата водопада и кръстчето, което бележеше пещерата.

— Ако тази част от картата е точна, то пещерата е някъде наблизо, но няма начин да се разбере дали е под или над нас. Мисля, че имаме още петнайсет минути светлина, след това ще бъде безсмислено да продължаваме.

Търсеха през целия четвърт час, като използваха малките мощни фенерчета на Люк, за да компенсират намаляващата светлина. Над тях скалата се виждаше добре. За да изследва стената отдолу, Люк час по час лягаше по корем и осветяваше през ръба с фенерчето. Като се изключат нормалните пластове и цепнатини, нищо не намекваше за наличието на пещера над или под тях.

Накрая стана твърде тъмно, за да продължат. Корнизът тук бе достатъчно широк и можеха да пренощуват, без да се налага да се връщат — което бе добре, тъй като вече и двамата бяха гладни и уморени.

Юг стовари задника си върху раницата.

— Е, къде е вечерята?

— Идва. Няма да останеш разочарован.

За нула време Люк приготви чудесно угощение на малкия примус — подправено филе и пържени в тиган картофи, хляб с хрупкава коричка, меко козе сирене и бутилка добро „Кахор“, което определено си заслужаваше мъкненето цял ден.

Храниха се и пиха, докато нощта се спускаше над тях. Нямаше луна и небето премина през все потъмни оттенъци на сивото, докато не стана абсолютно черно. Кацнали на корниза, двамата сякаш бяха сами на края на вселената. Това усещане, засилено от плътното вино, насочи разговора в меланхолична посока и Юг, увит в спалния си чувал, за да се стопли, не след дълго започна мрачно да оплаква живота си.

— Колко мъже познаваш, които са се женили за две жени, а са се развеждали три пъти? — попита той. — Когато двамата с Мартин се оженихме отново, беше момент на временно безумие, признавам. И знаеш ли какво? За тези три месеца лудост бях награден с поредното нападение срещу портфейла ми. Нейният адвокат се оказа по-добър от моя, но пък моят беше братовчед ми Ален, така че бях с вързани ръце.

— Сега виждаш ли се с някоя? — попита Люк.