Юг се нацупи.
— Нямах никаква представа колко безполезно ще се окаже всичко това, преди да стигнем дотук. Почти не виждаме скалите отдолу! Ако точно под нас зейне грамаден отвор на пещера, може и да не го видим. Така и не ми каза колко нелепо ще бъде това мъкнене.
Люк не обърна внимание на коментара на приятеля си.
— Ключът е в картата. Ако е истинска, може би ще намерим нещо. А ако е плод на въображението на онзи монах, какво пък, ще хванем малко слънце и ще сме направили една добра седмична тренировка. Да не говорим за заздравяването на мъжката връзка.
— Не искам да се свързвам с теб — раздразнено процеди Юг. — Горещо ми е, уморен съм, новите ми обувки ме стягат и искам да си вървя у дома.
— Едва в началото сме. Отпусни се и се наслаждавай. Между другото, казах ли ти, че обувките ти са чудесни?
— Благодаря, че забеляза. Е, професоре, какво ти казва тази карта?
— Засега нищо. Както вече споменах — търпеливо заобяснява Люк, — авторът й ни дава най-общата посока, като ни ориентира според манастира, селото и реката. Единствените характерни особености са онова странно дърво и двата водопада. Тъй като дървото най-вероятно отдавна е изчезнало, ако намерим водопадите, може би ще се окаже, че сме на прав път. Ако ли не, сигурно ще си останем с празни ръце. Какво ще кажеш да продължим?
С напредването на времето теренът започна да става по-тежък. Понякога корнизът, по който вървяха, ставаше съвсем тесен или изчезваше, и Люк трябваше да търси друг надежден път по-нагоре или по-надолу по отвесната скала. Изкачванията и спусканията не бяха толкова трудни, че да изискват някакви специални катерачески умения, но въпреки това той се безпокоеше дали Юг ще успее да запази равновесие. На два пъти каза на приятеля си да му прехвърли раницата си по едно късо въже, преди да започне да търси опора по отвесната стена. Юг мърмореше и като цяло се държеше като досадник, но Люк с лека ръка отклоняваше оплакванията му и двамата продължаваха напред с бавен и равномерен ритъм.
Под тях група с каяци гребеше надолу по течението. Ято черни кани се рееха високо в светлосиньото небе от другата страна на реката. Слънцето започваше да клони към хоризонта и заливната равнина придоби оттенъка на добра бира. Люк погледна часовника си. Ако тръгнеха обратно сега, щяха да стигнат до колата по светло, но той реши да продължат още малко напред. Приближаваха една издадена част от скалата. Надяваше се след нея да се открие изглед далеч напред. Тогава щеше да реши дали да вървят още, или да се връщат.
За съжаление, когато стигнаха до издатината, корнизът изчезна и единственият начин да продължат бе да преминат нататък по друг ръб, осеян с пукнатини и храсти. Решението не беше от лесните. Юг бе раздразнителен и уморен и Люк знаеше, че допълнителното катерене ще ги забави по пътя назад. Авантюристът у него обаче винаги трябваше да знае какво има от другата страна, затова остави Юг на корниза, даде му собствената си раница и му каза, че ще се върне след около четвърт час. Юг, който вече не го беше грижа дали ще запази панталона си чист, седна мрачно по турски насред пътеката и захапа една ябълка.
Катеренето не се оказа кой знае какво предизвикателство, но Люк беше доволен, че е оставил приятеля си и може сам да си определя темпото. Върхът на издатъка беше плоска варовикова тераса на около три четвърти от височината на скалата. Гледката към долината бе омагьосваща и направо плачеше за снимка, но слънцето се бе спуснало ниско и времето не стигаше, така че остави фотоапарата да виси на врата му и продължи още малко нататък, за да разгледа местността напред.
И тогава зърна нещо, което го накара неволно да изстене от изненада.
Точно под него, на един широк корниз, сред храсталаците се издигаше самотна хвойна. Огромният й изсъхнал и усукан ствол с цвета на дървени въглища се разделяше на плетеница криви клони, стърчащи във всяка възможна посока. Зеленината по дървото бе минимална, само на отделни петна тук-там, подобно петната на старо краставо куче.
Люк се спусна надолу по склона с цялата скорост, която можеше да си позволи. Когато стигна на една ръка разстояние от дървото, отново извади картата, погледна невъзможната плетеница от клони и кимна. Съответствието бе невероятно — дори след цели шестстотин години! Ако някое дърво можеше да оцелее векове наред на такъв суров терен, то това бе несъмнено хвойната, едно от най-издръжливите растения; някои представители на вида бяха оцелели в продължение на две хилядолетия, че и повече.
Читать дальше