Глен Купър - Десетата зала

Люк вече започваше да губи търпение.

— Защо?

Юг пък се наслаждаваше на момента.

— Не мога да прочета написаното.

На Люк му дойде до гуша.

— Виж, изплюй камъчето и спри да се правиш на интересен. Защо не можеш да го прочетеш?

— Защото всичко останало е шифровано!

За Люк отиването в Перигор беше като връщане у дома. Районът беше зелен, плодороден и сякаш винаги го посрещаше като майчина прегръдка. От най-ранното си детство в семейната вила край Сен Олие, където прекарваше летата по брега на минаващата покрай селото река Дрон, Люк беше най-щастлив, когато се намираше в тази провинция.

Хълмистият терен, дълбоките речни клисури, варовиковите скали, залетите от слънчеви лъчи тераси зад покритите с лозя склонове и зелените дъбове, които растяха в изобилие в песъчливата почва, старите селца и градчета покрай виещите се второстепенни пътища — всичко това събуждаше нещо в душата му и непрекъснато го караше да се връща отново тук. Но нищо не бе така важно като призраците от далечното минало на Перигор, далечни души, които идваха при него като сън наяве, смътни фигури, стрелкащи се през горите, винаги мъчително близки и в същото време недостижими.

Детските му фантазии за първобитните хора, бродещи из тези земи, подхранвани от походите до тъмните пещери с рисунки по стените и романа на Жан Оел „Кланът на пещерната мечка“, който бе буквално погълнат на един дъх от любознателното единайсетгодишно момче, го насочиха към науката и в крайна сметка го доведоха до Париж и Харвард, а сега и във факултета в Бордо.

Люк бе посрещнал Юг на централната гара „Сен Жан“ в Бордо, откъдето продължиха на запад с очукания му лендровър. За Люк маршрутът бе толкова познат, че можеше едва ли не да кара със затворени очи. Джипът, кръстен на времето „Костотрошача“ от един английски студент майтапчия, вече беше навъртял неколкостотин хиляди километра. По време на разкопки денем превозваше студенти и оборудване до обекта с безжалостно раздрънканите амортисьори, а вечер караше натъпкани с бира и хормони млади учени до и от местните кафенета.

Пристигнаха в манастира преди пладне и седнаха с абат Мено в работния кабинет на жилището му — прашно, пълно с книги помещение, което приличаше по-скоро на кабинет на професор, отколкото на духовник. Юг ги представи и набързо се извини за неофициалното им облекло. Беше си човек на модата и бе малко раздразнен, че се налага да се явява на среща в туристически дрехи.

Юг си беше кореспондирал с абата за хода на реставрацията и срока на връщане на всички томове. Сега обаче абат Мено изгаряше от нетърпение да види на първо място ръкописа на Бартомио и когато Юг извади книгата от чантата си, той я сграбчи като лакомо дете, на което са предложили шоколад.

Цели пет минути абатът мълчаливо прелистваше страниците и изучаваше текста през очилата си, а накрая поклати учудено глава.

— Това е наистина невероятно. Не друг, а свети Бернар! И защо този Бартомио е сметнал за нужно да скрие всичко с шифър? А тези фантастични илюстрации! Признавам, че изпитвам възторг и объркване едновременно и донякъде се страхувам да разбера какво означава всичко това.

— Не можем да не се съгласим — рече Юг с премерено безизразния глас на професионалист, разговарящ с клиента си. — Точно затова сме тук. Много ни се иска да намерим отговора на тези загадки и професор Симар беше така добър да предложи помощта си.

Абатът се обърна към Люк, без да маха ръцете си от ръкописа.

— Благодаря за предложението ви, професоре. Един от братята направи справка в интернет. Имате впечатляващи постижения за толкова млад мъж. Бакалавърска степен в моята алма матер в Париж, докторат в Харвардския университет, място във факултета там, а наскоро и престижна професура в Бордо. Моите поздравления.

Люк сведе глава.

— Простете любопитството ми, но защо точно „Харвард“?

— Майка ми беше американка, а баща ми французин. Като малък учех в интернат, докато родителите ми живееха в Близкия изток, макар че през лятото се връщахме във Франция. Когато се разведоха, беше естествено да си поделят детето — мен в случая. Учих в американска гимназия, за да бъда с майка си, после в Париж, за да бъда с баща си, после в „Харвард“, за да бъда отново близо до майка си. Сложно, но проработи.

— Но повечето ви изследвания са в този район, нали?

— Да, най-малко деветдесет процента, като се замисля. Участвал съм в разкопките на много важни палеолитни обекти през последните двайсет години, в това число и в пещерата Шове в долината на Ардеш. През последните няколко години разширявам някои стари сондажи на професор Мовиъс от „Харвард“ в Лез Ейзи. Доста съм зает напоследък.