Глен Купър - Десетата зала

— Бих искал да я прегледаш и да ми кажеш какво мислиш, става ли? — попита той.

— Разбира се. Я да видим какво имаме.

Люк взе леката книга в мазолестите си ръце, отвори я, отбеляза си датата от четиринайсети век на фронтисписа и започна да прелиства страниците.

Подсвирна тихо.

— Я стига бе! — възкликна той.

— Знаех си, че ще се заинтересуваш — усмихна се Юг.

— Продължавай нататък.

Люк спираше на всяка страница, колкото да регистрира първите си впечатления. Не можеше да чете текста, но си личеше, че авторът е имал веща и умела ръка. Текстът беше изписан със стилистичен ъгловат шрифт, по две колони на страница, с мастило с ръждив цвят и приятен меден оттенък. По края на страниците имаше отметки, които са помагали на пишещия да запази редовете равни.

Но не текстът бе привлякъл вниманието му. Онова, което го грабна, бяха ярките и ясно очертани илюстрации, украсяващи полетата на някои от страниците.

Особено онези, които даваха смисъл на живота му.

Черните бикове. Сърната. Бизонът.

Изпълнени с живот и великолепно предадени в черно, тъмночервено, кафяво и охра.

— Това несъмнено е полихромно пещерно изкуство — промърмори Люк. — Късен палеолит, изображенията са много сходни по стил и изпълнение с онези от Ласко, но не са от онази пещера, нито от която и да било друга, която съм виждал.

— А ти си виждал всички, предполагам — вметна Юг.

— Разбира се! Та това ми е работата! Но знаеш ли, най-невероятното нещо тук е датата — хиляда триста и седма! Първото достоверно споменаване в писаната история за пещерното изкуство е от хиляда осемстотин седемдесет и девета година за пещерата Алтамира в Испания. А това е пет столетия по-ранно! Нямам предвид, че никой преди деветнайсети век не е виждал тези пещери, но на никого не му е хрумнало да пише за това или да възпроизведе изображенията. Сигурен ли си, че тази книга наистина е от хиляда триста и седма?

— Не съм я подлагал на лабораторно датиране, но велумът, подвързването, мастилото, цветовете — всички те направо крещят, че са от четиринайсети век.

— Сигурен ли си?

Юг се разсмя и повтори като папагал:

— Та това ми е работата!

Люк отново се зарови в книгата. Намери една конкретна страница и обърна ръкописа към Юг, за да го разгледа.

— Знаех си, че ще те заинтересува — изсумтя Юг. — Ама че изображение, колко живо е само! Виждал ли си някога подобно нещо?

В полето имаше примитивно очертание на изправена човешка фигура, представена само с няколко дебели черни щрихи. Вместо глава фигурата имаше птичи клюн, а в средата на тялото една дълга черта представяше огромен фалос.

— Да! Виждал съм! Не абсолютно същото, но много подобно. Някаква мистична фигура. С пишката включително. Направо невероятно.

Прелисти на друга страница и посочи полетата, пищно украсени с ярки цветове — плътно зелено, тъмнокафяво и огненочервено.

— Виж всички тези рисунки! Растения. — Разгърна друга страница. — А това са някакви лози. — И още една страница. — Билки. Това е като учебник по естествознание! — Накрая Люк отгърна на една от последните страници. — А това… Бога ми, Юг, това тук е карта!

По полетата на страницата имаше синя линия, която се виеше като змия през зелени, кафяви и сиви зони, явно представящи някаква топография. Навсякъде имаше малки символи — жълтокафява кула, лъкатушеща синя линия (със сигурност река), групичка постройки със сиви покриви, дърво с шантаво разперени клони, две вълнообразни линии на сив фон, а до тях — мъничък черен Х без никакво означение.

— И на мен ми заприлича на карта — съгласи се Юг.

Люк допи бърбъна си, но спря приятеля си, когато той се опита да му напълни отново чашата.

— Е, няма да е зле да ми кажеш какво пише в нея. Бива те с латинския. Аз така и не стигнах по-далеч от veni, vidi, vici.

Юг се усмихна, сипа си още едно питие и поде театрално:

— Ами, надписът на фронтисписа гласи: „Аз, Бартомио, брат от манастира Руак, съм на двеста и двайсет години, а това е историята на моя живот.“

Люк сбърчи озадачено нос.

— Продължавай…

— А първият ред на първата страница гласи: „Във вечна памет на най-великия мъж, когото съм познавал някога, свети Бернар от Клерво.“

Люк прокара пръст по ореола на светеца върху корицата.

— Този тип ли?

— Вероятно.

— Някаква връзка с породата санбернар?

— Всъщност да, те наистина са кръстени на него, но се оказва, че той е малко по-прочут от тях.

— Е, разказвай останалото.

— Не мога.