Глен Купър - Десетата зала

Гатиноа трябваше да се задоволи с уверението на неговия началник, директора на ГДВС, че министърът на отбраната и дори самият президент често проявяват по-голям интерес към работата на Отдел 70, отколкото към която и да било друга разузнавателна агенция.

Отдел 70 държеше помещения в едно крило на комплекса, строено през деветнайсети век. Гатиноа го предпочиташе пред тесните модерни сгради и винаги възразяваше на предложенията да бъдат преместени. Харесваше високите тавани, изящните гипсови корнизи и дървената ламперия, макар че тоалетните бяха по-неудобни от съвременните им еквиваленти.

Конферентната зала беше с грандиозни размери и великолепен кристален полилей. След кратко отбиване до личната си баня, за да оправи външния си вид, Гатиноа влезе, кимна на събралите се и зае мястото си начело на масата, където вече го очакваха материалите.

Един от ритуалите за повдигане на самочувствието му беше да кара хората си да чакат мълчаливо, докато преглежда седмичните им доклади. Всеки началник на екип щеше да направи и устно представяне, но Гатиноа обичаше да знае предварително какво ще чуе. Първият му помощник, полковник Жан-Клод Марол, дребен надут мъж с грижливо поддържани малки мустачки, седеше от дясната му страна и въртеше химикалката между пръстите си по характерния за него игрив начин в очакване шефът му да намери нещо за критикуване.

Не му се наложи да чака дълго.

— Защо не ми е било съобщено за това? — попита Гатиноа и свали очилата си за четене така енергично, сякаш щеше да ги запрати по някого.

— За кое, генерале? — поиска уточнение Марол с едва загатнато отегчение, от което Гатиноа побесня.

— За пожара! Как така „за кое“?

— Просто малък пожар в манастира. В самото село не се е случило нищо. Изобщо не изглеждаше важно.

Отговорът не задоволи Гатиноа. Немигащият му поглед се спря последователно върху всеки от мъжете на масата, докато не откри Шабон, който отговаряше за д-р Пеле.

— Шабон, тук пишеш, че по думите на Пеле самият Боне е участвал в потушаването на пожара и е споменал, че в стената била намерена някаква стара книга. Това твоят доклад ли е?

Шабон отговори утвърдително.

— И каква е тази книга? — ледено попита Гатиноа.

— Не знаем — сви рамене Шабон. — Помислих си, че няма отношение към работата ни.

Гатиноа се възползва с радост от възможността да изнесе представление. Набра вдъхновение от полилея, който му напомняше на избухнал фойерверк. Често работата им беше като да чакаш боята по стената да изсъхне. Човек лесно можеше да стане самодоволен и немарлив. На него му беше лесно да стане самодоволен и немарлив. Бяха минали цели шест месеца от последното заслужаващо внимание събитие и чувството му за безсилие, което му внушаваше тази летаргична служба и проточилото се повишаване на по-важен пост в министерството, го бе направило готов да изригне.

Кипнал, започна тихо, като остави гласа си да се повиши в плавно кресчендо, докато накрая викаше достатъчно силно, за да го чуят в коридора.

— Работата ни е Руак. Всичко свързано с Руак. Нищо около Руак не е маловажно, докато аз не кажа, че е такова. Ако някое дете пипне дребна шарка, искам да знам! Ако в кафенето е спрял токът, искам да знам! Ако някое проклето куче се изсере на улицата, искам да знам! А какво се получава? Намират някаква стара книга в стената на манастира и първата реакция на екипа ми е, че това не било важно? Не бъдете такива идиоти! Не можем да си позволим да бъдем немарливи!

Хората му сведоха погледи, изслушвайки конското като добри войници.

Гатиноа стана, като се мъчеше да реши дали да не тресне вратата след себе си и да ги остави да размишляват върху съдбата си. Наведе се напред и стовари юмрук върху полираното дърво.

— За Бога, хора, това е Руак! Извадете си главите от задниците и се захващайте за работа!

Офисите на „Реставраторско бюро Юг Нино“ се намираха на Рю Божон, недалеч от Авеню Ош, само на няколко преки от Триумфалната арка. Наемите в района бяха високи и Юг беше избрал мястото заради вървящия с него престиж. За да не влиза в преразходи, беше наел само няколко стаи за своя щабквартира. Самият той живееше в 7-и арондисман в апартамент с хубав изглед към Сена и когато времето беше хубаво, изминаваше пеша пътя до компанията с пурета в уста. Насърчаваше клиентите си да го посещават, за да може да се изфука с подбраната си с вкус колекция от антики и картини, без да се брои и червенокосата му секретарка.