Глен Купър - Десетата зала

— Бих искал да чуя вашето мнение за този том, мосю Пино.

Юг жадно сръбна от чая и сложи нов чифт латексови ръкавици. Разви кърпата и огледа елегантната подвързия от червена кожа.

— О, това определено е нещо специално! Какво представлява?

— Честно казано, не зная. Дори не подозирах, че разполагаме с тази книга. Един от пожарникарите я намерил в онази стена. Корицата беше залепнала. Реших да не опитвам да я отварям.

— Добро решение. Това е основно правило, освен ако наистина имате представа какво правите. Много вода е поела. Вижте зелените петна по ръба на страниците тук и тук. Има и едно червено петънце. Не бих се изненадал, ако има цветни илюстрации. Боите на растителна основа може да са се разтекли.

Натисна леко предната корица и отбеляза:

— Страниците няма да се разделят без едно добро изсушаване, но мисля, че ще успея да вдигна корицата и да видя форзаца. Съгласни ли сте?

— Спокойно можете да го направите.

Юг извади кожена чантичка от куфарчето си и я отвори. Вътре имаше прецизни инструменти с остриета, клинове и кукички, приличащи на инструментите на зъболекар или на набор за дисекция на малки животни. Избра миниатюрна шпатула и изключително фин скалпел и започна да отделя предната корица, напредвайки милиметър по милиметър със спокойната ръка на касоразбивач или сапьор.

Трябваха му цели пет минути да освободи целия периметър на корицата, като пъхаше шпатулата на около сантиметър навътре, след което дръпна леко, корицата се отдели от фронтисписа и се отвори.

Абатът се наведе над рамото на Юг и ахна, когато двамата прочетоха самоуверения текст върху листа, изписан с плавен и уверен почерк на латински:

Руак, 1307

Аз, Бартомио, брат от манастира Руак, съм на двеста и двайсет години, а това е историята на моя живот.

По средата на пътя между Бордо и Париж, в първокласния вагон на влака-стрела Люк Симар водеше люта битка между двата интереса, които нито за миг не му даваха покой — работата и жените.

Седеше в дясната страна на вагона в редицата единични седалки и работеше върху редакторските бележки на една от статиите си, представена в „Нейчър“. Зеленият равнинен пейзаж профучаваше покрай затъмненото стъкло, но гледката оставаше до голяма степен незабелязана, тъй като Люк се мъчеше да намери подходящата английска фраза за преработените си заключения. Преди четири години, когато живееше в Щатите, подобно езиково блокиране щеше да бъде немислимо; направо не можеше да повярва колко бързо се забравят тези умения, когато не се използват — дори за такъв истински двуезичен човек като него.

Беше забелязал двете красиви дами, седнали една до друга няколко реда напред и отляво, които непрекъснато се обръщаха, усмихваха се и бъбреха достатъчно високо, за да може да чува думите им.

— Мисля, че е известен.

— Кой по-точно?

— Не съм сигурна. Май някой певец.

— Иди да го питаш.

— Не, ти го питай.

Щеше да е изумително лесно да си събере листата и да ги покани в бюфета. Щеше да последва неизбежната размяна на телефони, преди да слязат на гарата в Монпарнас. Може би някоя от тях, а защо не и двете, ще се окажат свободни за едно късно питие след вечерята му с Юг Пино.

Само че трябваше задължително да приключи със статията и да се подготви напълно за лекцията си преди да се върне в Бордо. Нямаше време за тази импровизирана среща и го бе казал на Юг, но старият му съученик беше настоял — направо го умоляваше — да го посети. Трябвало да му покаже нещо, при това лично. Обеща му, че няма да остане разочарован, пък и така или иначе, щяха да си направят една великолепна вечеря в името на доброто старо време. А, и още нещо — билетът за първа класа и добрата стая в „Роял Монко“ се поемат от фирмата на Юг.

Отново насочи вниманието си върху статията — изследване върху кинетиката на популацията на европейските ловци и събирачи по време на ледниковия период през късния палеолит. Беше невероятно да си помислиш, че само преди трийсет хиляди години в цяла Европа е имало не повече от пет хиляди човешки същества — стига изчисленията му да бяха верни. Пет хиляди души — число, застрашително близко до нулата! Ако тези неколцина здравеняци не бяха намерили достатъчно добри убежища в защитените райони на Перигор, Кантабрия и крайбрежието на Иберийския полуостров, нямаше да ги има нито онези кикотещи се дами, нито който и да било друг.

Но жените бяха неудържими с техния шепот и погледи. Явно им беше скучно или пък просто той беше твърде неустоим с гъстата си черна коса, разпиляна над яката му, двудневната четина, молива, който висеше като цигара от устните му, каубойските ботуши, протегнали се небрежно от тесните му джинси на пътеката. В някои отношения изглеждаше доста по-млад от възрастта си, но очилата за четене балансираха нещата и го доближаваха до четирийсет и четири годишния професор, какъвто бе в действителност.