Глен Купър - Десетата зала

На Люк не му се искаше да си тръгва, докато не е приключил поне с повърхностен оглед на целия комплекс, колкото и обезкуражаваща да изглеждаше задачата. Сякаш винаги имаше още едно кътче, още една зала и галерия, украсена със създания като че изрисувани вчера. Колкото по-навътре обаче навлизаха, толкова повече им се налагаше да се справят с прилепите, които определено не харесваха светлината.

Люк убеди приятеля си да изтърпи още малко, да изследват още една зала, още една галерия, докато не се натъкнаха на нещо, което приличаше на задънен край, напълно неукрасена част, където вонята на гуано едва не ги задуши. Люк се канеше да обяви край на проучването и може би да се предаде на умората и собственото си гадене от амоняка, когато лъчът на фенера му освети малък отвор отдясно, дупка в стената, голяма само колкото да се провреш през нея, стига да си достатъчно безразсъден.

Свали раницата си и я остави на пода. Юг знаеше, че е безсмислено да се опитва да го спре. Отказа да го последва, макар да нямаше никакво желание да остава сам — таванът беше покрит със стреснатите от натрапниците прилепи и от време на време някой излиташе от гъстата движеща се маса. Почти усещаше как върховете на кожените криле докосват лицето му и с мъка успяваше да контролира дишането си. Не смееше да насочи лъча на фенера към гъмжилото над себе си и в същото време не му се искаше да остава на тъмно, така че предпочете да осветява дупката. Не му оставаше друго, освен да замоли Люк да побърза и да притиска носната кърпа към устата и носа си. Потръпна, когато подметките на приятеля му изчезнаха в непрогледната тъмнина.

Люк предпазливо пропълзя няколко метра в тесния и твърд тунел. Имаше шантавото чувство, че пълзи през родилен канал.

Изведнъж се озова в малка камера с размерите на скромна дневна. Лъчът на фенера му обходи стените и Люк примигна изумено от видяното. Докато облизваше устни да извика Юг, си даде сметка, че се намира в нещо като преддверие. Напред се виждаше по-голяма зала с купол като на иглу, която буквално го остави без дъх.

— Юг, трябва да дойдеш!

Минута по-късно Юг се появи на четири крака, като мърмореше и ръмжеше, но щом се изправи, възкликна ентусиазирано:

— Господи!

Цялото преддверие беше покрито с очертани с червена охра длани — триста и шейсет градуса отпечатъци на леви и десни ръце, всички с еднаква големина, от които помещението приличаше на планетарий с длани вместо звезди.

— Ела тук! — подкани го Люк.

Стените на последната зала бяха пищно украсени, което трудно можеше да се нарече изненада, но върху тях нямаше животни. Нито едно.

— Чудех се как стои въпросът с другите рисунки в книгата на Бартомио, онези на растенията — каза Люк. — Виж!

Намираха се в градина, в същински рай. Имаше зелени лози със звездовидни листа, подобни на храсти растения с малки червени плодове, а на едната стена имаше същинско море от високи треви в охра и зелено. Всеки стрък беше нарисуван отделно, всички бяха наведени в една и съща посока, сякаш под полъха на вятър. А насред тази савана стоеше човек в естествен ръст, предаден с черен контур — много по-голяма версия на човека птица от ловната сцена с бизоните, с разперени ръце и огромен пенис, обърнат в посоката на невидимия вятър, с отворен клюн. Може би надаваше някакъв крясък.

— Това е нашият герой — тихо промълви Люк, докато се мъчеше да свали капачката на обектива.

Ясно беше, че е време да си тръгват. Не беше останало нищо за изследване, двамата приятели бяха физически и умствено изтощени и страдаха от дългия престой в зловонния въздух. Люк непрекъснато повтаряше, че това, на което са се натъкнали, е безпрецедентно. Животните били невероятно натуралистични и в много отношения уникални поради художественото майсторство на създателите им и огромния брой изображения, но нищо не можело да се сравнява с това представяне на флора в праисторическото изкуство.

След поредния изблик на приятеля си Юг започна да губи търпение.

— Да, да, каза го вече, но наистина трябва да се махаме оттук. Направо усещам как това място ми изсмуква живота.

Люк се взираше в човека птица и му се искаше да му заговори на глас, но заради Юг проведе разговора наум: „Скоро пак ще се върна. Двамата с теб ще се опознаем много добре.“

Не беше сигурен какво го накара да погледне надолу, но в сумрачната периферия на лъча до левия му крак имаше нещо, което не можеше да подмине просто така.

Малък край на черен кремък до стената на пещерата.