Глен Купър - Десетата зала

Коленичи над него и изруга. Беше оставил градинарската си лопатка в раницата, а тя беше в съседната зала.

Намери евтина химикалка в джоба на ризата си, свали капачката и започна да отстранява почвата и гуаното с пластмасовия зъб.

— Май каза да не докосваме нищо — оплака се Юг.

— Спокойно. Аз съм археолог все пак — натърти Люк. — Това е важно.

За няколко минути разчисти околната пръст, разкривайки изящно и тънко кремъчно острие, почти два пъти по-дълго от показалеца му. Единият му край беше опрян на стената, като че е било оставено нарочно там. Люк се наведе толкова близко, сякаш се канеше да го целуне, и духна останалата пръст от повърхността, после развълнувано включи фотоапарата на макрорежим и започна да снима.

— Какво толкова намираш в това? — попита Юг.

— Това е Ориняк 5 5 Археологическа култура от началото на късния палеолит. — Б.пр. !

— О, нима? — подметна не особено впечатленият Юг. — А сега може ли да тръгваме, ако обичаш?

— Не, слушай. Централният ръб тук, този ретуш и формата на пясъчен часовник категорично показват, че оръдието е ориняшко. Изработено е от първите представители на Homo sapiens в Европа. Ако — подчертавам, ако — е от времето на тези рисунки, то е на около трийсет хиляди години! Това е повече от десет хилядолетия преди Ласко, а изображенията сочат по-високо развитие във всяко едно художествено и техническо отношение! Просто не разбирам. Не знам какво да кажа.

Юг го задърпа за ръкава на якето.

— Ще измислиш нещо по време на закуска. А сега, за Бога, да вървим!

Утрото беше превърнало река Везер в искряща ивица. Денят бе свеж, изпълнен с птичи песни. Прохладният чист въздух навлизаше в дробовете им и ги пречистваше.

Преди да напуснат пещерата, Люк внимателно възстанови сухия зид, като се погрижи да скрие входа толкова ефективно, колкото го бяха направили създателите на стената, които и да бяха те. Беше уморен до смърт, но същевременно замаян от находката и едно тънко гласче го предупреждаваше, че при тези обстоятелства трябва да бъдат особено предпазливи по скалния корниз.

Въпреки това напредваха добре по обратния път и не след дълго старата хвойна се показа пред тях. Юг трябваше да нагласи ремъците на раницата си и широката площадка под грубия ронещ се ствол беше добро място за почивка.

Люк унесено отпиваше от малкото останала им вода и се взираше към отсрещната страна на реката. Нима изминалата нощ бе истинска? Беше ли готов за положението, в което се беше оказал? Можеше ли да си позволи да преобърне напълно живота си, да се превърне в публична личност, в лицето на това безумно откритие?

Унесът му беше прекъснат от едва доловим шум, нещо като драскане от посоката, от която бяха дошли. Източникът не се виждаше от храстите и стърчащите скали. Едва не го подмина като нещо незначително, но сетивата му се бяха изострили достатъчно, за да провери. Стана и се върна няколко метра назад. Малко преди да заобиколи стърчащите камъни, му се стори, че отново чува шума, но когато пред него се разкри корнизът, по който бяха минали неотдавна, не видя нищо.

Остана за миг, като се чудеше дали да не продължи напред. Нещо в това драскане го беше разтревожило; усети как безпокойството (или беше страх?) пробяга по цялото му тяло. Но в този момент Юг на висок глас обяви, че е готов за път, и усещането отмина. Люк бързо се върна при приятеля си под хвойната и не му спомена нищо.

Беше късна сутрин, когато пристигнаха уморени при джипа. Верен на думата си и въпреки преследващите го привидения от изминалата нощ, Люк бе настоял да спрат и да съберат боклука.

Видя пръв пораженията и изруга високо.

— По дяволите, Юг, виж това, моля те!

Прозорецът от страната на шофьора беше разбит и седалката бе посипана с парчета стъкло. Картонът с надпис УНИВЕРСИТЕТ В БОРДО беше скъсан на две и подигравателно пъхнат под чистачките.

— Дружелюбните местни — насмешливо отбеляза Юг. — Да върнем ли кутиите от бира там, където им е мястото?

— Няма да позволя това да помрачи настроението ми — решително каза Люк, макар и през зъби. Започна да чисти стъклата и парчетата картон. — Нищо няма да помрачи настроението ми.

Преди да включи на скорост, порови в жабката и отново започна да ругае.

— Мислех си, че нищо няма да помрачи настроението ти — обади се Юг.

— Книжката ми я няма. На кого му е притрябвал талонът на колата, по дяволите?

Затръшна капака на жабката и подкара, като мърмореше нещо.