Глен Купър - Десетата зала

Барбие умело отклони дискусиите относно ръководството и подтикна групата засега да се съсредоточи върху належащите въпроси.

Министърът взе думата и недвусмислено даде съгласието си за заповедта за защита и извънредно отпускане на средства. Заръча на Барбие да препрати препоръките си на съответната комисия и помоли да бъде държана в течение за развитието на нещата. С това срещата приключи.

Люк излезе от залата и тръгна по коридорите на властта, като си подсвиркваше радостно. Щом излезе навън, разкара вратовръзката, напъха я в джоба си и отиде да се срещне с Юг край Лувъра, за да отпразнуват събитието.

За византийската бюрокрация на Министерството на културата нещата се задвижиха с главозамайваща скорост. Люк задиша по-леко, когато две седмици по-късно Барбие му съобщи, че новосформираната комисия за пещерата Руак го е определила за ръководител на разкопките само с един глас против.

— Едва ли е нужно да гадаеш чий — пошегува се той.

Все пак посъветва Люк да се опита да държи Абенхайм добре информиран и доволен — ако не за друго, то поне за да облекчи живота на Барбие. После добави с малко завистлив тон:

— Ще станеш Рицар на изкуствата и перото, да знаеш. Въпрос на време е.

— Ако това означава да нося костюм и вратовръзка, не съм особено навит — сардонично отвърна Люк.

Седмица по-късно в долината на река Везер се проведе едва ли не военна операция. Подразделение на инженерни войски с подкрепата на местната жандармерия отиде с Люк до скалите на Руак. На отвора на пещерата поставиха бронирана врата от вида, който се използваше в банките. От върха на скалата бяха спуснати електропроводи, монтираха се камери, появи се барака за охрана и сигнална система в гората над обекта, а през ръба прокарани здрави алуминиеви стълби с перила, за да се избегне дългото ходене по корнизите.

Когато конвоят мина шумно през Руак, Люк видя подозрително надничащи зад завесите лица. Белокосият собственик на кафенето спря да мете пред заведението, подпря се на метлата си и се намръщи към бавно движещия се лендровър, а когато позна шофьора, на лицето му се изписа раздразнение. Люк едва сдържа хлапашкия си порив да покаже на дъртака среден пръст, но все пак му смигна повече от очевидно — нещо, за което после щеше да съжалява.

След като пещерата бе затворена и заключена, Люк спа спокойно за първи път от нощта на откритието. Беше му призляло от тревоги заради евентуалното изтичане на информация, вандализъм и иманярство. Това вече беше минало.

Работата можеше да започне.

Все пак началото на същинските разкопки щеше да е възможно едва в средата на есента. Не можеше просто да щракнеш с пръсти и всичко да се уреди. Трябваше да събере екип, да се изготвят графици, да се набави екипировка, да се открият сметки и да се уреди настаняване.

Последната задача, колкото и прозаична да изглеждаше, се оказа трудна. Люк бе твърдо решен да намери квартири в района, за предпочитане в Руак. Нищо не го обезсърчаваше повече от перспективата да губи ценно време в пътуване до обекта. Посъветваха го да се свърже с кмета на селцето, някой си мосю Боне, за да види дали не могат да се намерят къщи под наем. Ако това не станеше, щеше да е достатъчно да получи разрешение за разполагане на каравани и палатки в земята на някой фермер с достъп до питейна вода. Люк нямаше нищо против по-суровите условия. Всъщност, животът в лагер при подобни начинания се отразяваше добре на дружеската атмосфера. Липсата на удобства обикновено водеше до по-тясно свързване между хората.

Беше му, меко казано, неприятно да узнае в последния възможен момент, че кметът на селото и белокосият собственик на кафенето са един и същи човек.

Боне нарочно настани Люк на същата маса с мушама, на която бе седял миналия път, и мълчаливо изслуша молбите му, скръстил месестите си ръце на шкембето, сякаш придържаше вътрешностите си да не се изсипят.

Люк използва всяка реторична стрела от колчана си — кметът щеше да помогне на своето кафене, на селото, на страната. Археолозите ще бъдат добри и почтени съседи. Люк лично щеше да го разведе из великолепната пещера; ако има и мадам кметица, тя също ще бъде добре дошла. Та нали кметът проявява интерес защо е цялата тази суматоха? Естествено. Докато Люк упорито продължаваше монолога си, небръснатата челюст на кмета не помръдна нито за миг.

На Люк му се прииска да можеше да си вземе намигането обратно.

Когато приключи, Боне поклати глава и изтърси: