Скот Прат - Един невинен клиент

— Не приемам тази съдебна сделка в този вид — обяви Глас. — Тя може да пледира за две последователни тригодишни присъди или две едновременни шестгодишни или, ако не иска, да застане пред съда. Тя няма да излезе от моята съдебна зала с по-малко от шестгодишна присъда.

— Защо? — попитах аз. Знаех, че съдиите мразят най-много тази проста четирибуквена дума. Повечето от тях имат усещането, че няма нужда да дават обяснения. Нали са съдии. Носят тога и тя им дава властта да правят почти всичко, каквото си поискат.

— Защо ли, Дилард? Защо? Защото аз казвам така. Защото сестра ти е боклук. Не иска да работи, не плаща данъци, поглъща наркотици като прахосмукачка и на всичко отгоре е крадла. Тя е в тежест на обществото и мястото й е в затвора. Ако не искаше да влиза в затвора, не трябваше да съобщаваш на полицията за извършеното от нея. Нали ти си се обадил в полицията?

Колкото и да ми беше неприятно да го призная, той беше прав. Когато вдигнах телефонната слушалка, знаех, че излагам Сара на риска да отнесе дълга присъда. Обаче гневът ми се беше изпарил и си бях внушил, че онова, на което се е съгласила, е предостатъчно.

— Какъв е проблемът? — попита Глас. — Да не би да онемя?

— Това е между вас, районния прокурор и нейния адвокат — отговорих. — Аз си отивам.

— Приятен ден — подвикна Глас.

Обърнах се и си тръгнах ядосан и унижен. След час се обадих на Лиза Мейс и тя ми разказа, че служебният защитник отвел Сара в дъното на залата и й обяснил, че ако застане пред съда и бъде осъдена, съдия Глас може — и вероятно ще го направи — да я осъди на дванадесет години затвор.

— Тя се съгласи на шестте години — каза Мейс, — но съдията отново занарежда, че ти си се обадил на полицията. Тя му е ядосана, но най-много я е яд на теб.

Седях заедно с Томас Уокър, с помощник районния прокурор Фред Джулиън и двама пристави в кабинета на съдията в Маунтън Сити и се приготвяхме за съдебния процес срещу Мейнард Буш. Съдебните пристави бяха Дарън и Дейвид Бауърс, весели и неразделни близнаци на петдесет и няколко. Всеки път, когато ги виждах, се смееха. След като в края на 60-те завършили гимназия в Маунтън Сити, се записали в армията доброволно, за да могат да останат заедно. Дарън в своята кафява униформа на заместник-шериф разправяше някаква история от войната. Дейвид, също униформен, седеше със зачервено лице в другия край на стаята.

— И значи влизаме ние в тоя мърляв публичен дом в Сайгон — тъкмо казваше Дарън, примижал като нахитрял чичка. — След почти цял месец в джунглата бяхме по-надървени от трикури козли. Дейви, пиян като казак, залита към дъртата виетнамска мадам, слага ръце на кръста й като Джон Уейн и започва да ломоти: „Колко за минет и чукане, госпожо Цепнати очи?“ Дъртата обаче явно знаеше повече английски, отколкото си мислеше, защото го изгледа с такъв поглед, който може да свали хрома от бронята на кола. После изведнъж му се усмихва мило и казва: „Твоето парче голямо момче?“ В началото Дейви не разбра за какво говори, но тя посочи кура му и повтори: „Покажи. Покажи ми голямото си парче!“

Дарън се закиска, опита се да каже нещо, но спря и отново се закиска. Накрая успя да продължи:

— И тогава на Дейви му светва и той се хили и й вика: „О, значи искаш да видиш кура на стария боец, а? Страх те е, че може да е твърде голям за момичетата ти?“ И значи Дейви… — Дарън отново се заля в смях. Смееше се толкова силно, че сълзи се стичаха по страните му. — Дейви си разкопча дюкяна и си извади кура пред всички. А тази мадам значи поглежда надолу към него, след това отново Дейви в лицето и кълна се в гроба на майка ми, му каза следното: „Обикновената цена за свирка и чукане е десет долара. Но за малка пишка като твоята ще взема само пет“.

Дарън се плесна с две ръце по коленете и зарева от удоволствие. Влезе съдия Ролинс, човек, който мразеше глупостите, и без дори да си направи труда да попита за какво е тази врява, нареди на близнаците Бауърс:

— Вървете да го доведете. Време е да започваме.

Дарън и Дейвид станаха и тръгнаха да доведат Мейнард Буш от стария окръжен затвор на Джонсън Каунти, който се намираше на тридесетина метра зад съдебната палата, отделен от нея с прекрасна ливада.

Съдията седна зад писалището си и заговори за някои от проблемите, които щяха да възникнат по време на процеса. След десетина минути чух нещо, което със сигурност бяха изстрели.

Пук! Пук!

Къса пауза.

Пук!

Прозорецът в задния край на кабинета на съдията, който се намираше на втория етаж, гледаше право към ливадата зад сградата и към затвора. Стигнах до него точно навреме, за да видя как Мейнард Буш се качва на дясната предна седалка на една тойота. Една жена му помагаше да влезе в колата. Жената блъсна вратата, хукна към шофьорското място, скочи в колата и подкара.