Скот Прат - Един невинен клиент

— Няма страшно — казах. — Не се тревожи.

— Да бе.

— Трябва да го направя.

— Не, не трябва.

— Каролайн, успокой се. — Прегърнах я. — Ще ти звънна по телефона, щом свърша. Моля те, не ми звъни ти. Не искам да се тревожа, че мобилният може да звънне.

— Да се върнеш до четири — нареди тя. — И гледай да си цял.

— Говориш като майка ми. — Целунах я и се качих в колата.

Къщата на Младши беше на стотина километра от нашата. Докато карах по междущатската магистрала №81 към Нюпорт, прехвърлях наум различните възможности. Колкото повече мислех за това, толкова повече осъзнавах, че Каролайн е права. Готвех се да направя нещо щуро и опасно. В главата ми се въртеше някакъв смътен зачатък на план, но не бях сигурен как ще успея да се приближа до този тип. Минаваше полунощ, така че не можех просто да застана на входа и да почукам.

След като ме беше блъснал в езерото, Младши сигурно беше обхванат от параноя. И сигурно щеше да отвори с пистолет в ръка. Още по-голям проблем беше, че не знаех нищо за неговата къща, за съседите и квартала и дали няма куче… мамка му, та аз нищо не знаех. Когато бях рейнджър, бях ходил на няколко разузнавателни мисии: задачата ми беше да правя точни преценки на силата и позициите на противника, за да знаят командващите срещу какво са изправени. Щеше да е добре, ако разполагах със същата информация, преди да стигна до къщата на Младши, но трябваше да действам на сляпо.

Километрите бързо намаляваха, а в главата ми кънтеше бурен спор, сякаш на едното ми рамо бе кацнала мъничка Каролайн, а на другото — също толкова малък Джо.

„Обърни колата и се прибери. Може да те убият“.

„Той се опита да те убие. Кучият син се опита да те пречука. Следил е жена ти. Следващите може да са децата ти. Полицията няма да си мръдне пръста“.

Продължих да карам.

След час вече бях в Нюпорт. Градът е малък, така че ми отне само няколко минути, за да намеря къщата на Младши — беше на половин километър извън града, сравнително усамотена, най-близката друга къща беше поне на стотина метра.

Първия път минах съвсем бавно. В началото на алеята за автомобили имаше черна пощенска кутия, името Тестър беше изписано с леко криви бели букви, вероятно с помощта на шаблон. Къщата бе малко тухлено бунгало в правоъгълен парцел, граничещ с рошави борове. Нямаше запалени външни лампи, вътре също беше тъмно. Една от двете малки постройки встрани от бунгалото приличаше на гараж. Продължих около километър по пътя, обърнах и минах повторно. Помислих си, че Младши по същия начин е минавал покрай къщата ми, за да проследи Каролайн. Сега беше мой ред.

На осемстотин метра от къщата имаше блокче с апартаменти и паркирах колата на паркинга отпред. Взех тоягата, бутилката с бензина и фенерчето и тръгнах. Улиците бяха пусти. Температурата беше около десет градуса, луната вече почти залязваше. Ако имаше облаци, щеше да е чудесно, но рейнджърите ме бяха обучили да използвам и сенките. Бяха ме научили да ставам невидим при всякакви терени и условия. Също така ми бяха обяснили цената на изненадата при засада и много неща за ръкопашния бой.

Ако успеех да изненадам Тестър-младши, можех да се оправя с него.

Стигнах до къщата и се вмъкнах в сенките на боровете. Обиколих целия парцел, гледах за светлина в къщата или за признаци на човешко присъствие. Не видях нищо подобно. От онова, което ми бе казала Даян Фрай, знаех, че Младши няма жена и деца, но не бях сигурен дали няма куче. Май нямаше — поне не се чу лай. Излязох от сенките на дърветата и отидох при гаража. Беше само за една кола и в момента беше празен. Другата сграда до къщата беше барака, пълна с инструменти и непотребни вехтории, които щяха да ми осигурят достатъчно горивен материал. Промъкнах се до задната част на къщата и постоях няколко минути наострил уши. Вътре цареше тишина.

Обиколих цялата къща, опитвах се безуспешно да видя нещо през прозорците. Нямаше светлина от телевизор, нито от забравена в банята лампа, нито нощно осветление. Нищичко. Когато отново се озовах пред задната врата, се качих бавно по бетонните стъпала и завъртях дръжката. Беше отключено. Няколко секунди останах неподвижен, обмислях дали да вляза и да добавя нахлуване в чуждо жилище към онова, което скоро можеше да се окаже дълъг списък с извършени от мен престъпления. Реших да не го правя. Ако Младши беше вътре, трябваше да го накарам да излезе. Вече беше време да приведа „плана“ си в действие.

Върнах се при бараката и влязох. Светнах фенерчето, грабнах някакви парцали и една-две дъски, загасих фенерчето и излязох. Струпах парцалите и дъските на три метра от бараката, където Младши можеше да ги види от задната врата. След това извадих мобилния телефон на Каролайн, включих го и набрах номера му. След по-малко от десет секунди чух как в къщата започна да звъни телефон. Един път. Два пъти. Три пъти. Четири.