Скот Прат - Един невинен клиент

— Тази вечер този тип за малко не видя сметката на твоя голям силен рейнджър.

— Но не успя, нали? Моят рейнджър оцеля и отново е готов да се бие.

Когато се прибрахме, вече минаваше полунощ. Натъртеното ме болеше и ужасно ми се спеше. Лили беше много разстроена и затова й предложих да си легне на нашето легло. Когато заспа дълбоко, проверих още веднъж дали вратите и прозорците са заключени. Каролайн беше седнала на дивана в кабинета и аз се излегнах и отпуснах глава в скута й.

— Тази вечер ти ми спаси живота — казах, когато ме погали по челото.

— Така ли? Как?

— Когато колата падна, си ударих главата във волана. Загубих съзнание, но един глас не спираше да ми повтаря, че трябва да се събудя. Ти ме събуди — точно преди да се удавя.

Тя се наведе и нежно ме целуна.

— Винаги, когато имаш нужда, ще съм при теб, скъпи. Винаги.

Затворих очи и с вкуса на устните й върху моите някак си успях да потъна в сън.

На сутринта бях толкова схванат, че едва успях да стана от дивана. Прекарах деня у дома — гледах през прозореца, чудех се и се тревожех. Звъннах на Джек малко преди обяд, но не му казах нищо за Тестър-младши. Поканили го през лятото да играе в бейзболния отбор на Мартинсвил в Крайбрежната лига и беше на седмото небе. Вече имал няколко оферти от добри треньори. Обещах му, че скоро ще намеря време да отида да го гледам как играе.

Сам Уайзмън се беше обадил в шерифската служба на Кок Каунти и бе научил, че Тестър си е взел една седмица отпуск.

— Звънях у тях, но никой не вдигна — каза ми накрая.

— Планираш ли да се разходиш до там?

— Говорих за това с шефа. Каза, че след като не си видял шофьора и регистрацията, това ще е чиста загуба на време.

— А ако предницата на доджа е ударена? Ти сам го спомена в болницата. Ами ако боята по удареното е от моята кола?

— Знаеш какво е положението при нас. Разполагаме само с петима детективи, за да покриваме трите смени. Имаме поредица квартирни кражби, по които работим, и шефът иска да се занимавам с тях. Каза, че не може да ме прати да се мотая из Кок Каунти по случай, който няма вероятност да приключа.

— Сам, това са глупости. Ами семейството ми?

— Какво семейството ти?

— Не може ли да отделите човек да ги пази? Поне няколко дни.

— Нямаме дори достатъчно заместник-шерифи за контрола на движението. Освен това ти…

— Какво освен това аз, Сам?

— Ами… нямаш много приятели, нали разбираш.

— Тоест ми казваш, че шерифската служба няма да ми помогне, защото съм адвокат?

— Казвам ти, че имаме само петима детективи, които покриват три смени, и че нямаме достатъчно пътни шерифи, за да пазят семейството ти. Освен това имаме много други случаи, а ти обвиняваш един полицай в сериозно престъпление без действителни доказателства, които да го подкрепят. Съжалявам, но не мога да направя повече.

— По дяволите, а аз какво да правя? Да го чакам да дойде пак?

— Може би да си купиш пистолет.

— Имам оръжия. Надявах се, че вие ще направите нещо, така че да не се наложи да ги използвам.

— Съжалявам. Както вече казах, точно сега не можем да направим нищо повече.

— Благодаря, Сам. Благодаря за нищото.

Затворих телефона, отидох в кабинета и седнах пред компютъра толкова ядосан, колкото рядко съм бил в живота си. Не ми отне много време да открия в интернет адреса и телефона на Младши. Интерактивната карта ме упъти как да намеря къщата му. Разпечатах указанията и запомних телефона. Последното винаги ми се е удавало лесно. Щом запомня телефон, той остава в паметта ми с години. Прекарах остатъка от деня в обмисляне на различните положения, в които бих могъл да изпадна, ако наистина направя онова, което възнамерявах.

В 23:30, когато всички вечерни рутинни неща приключиха и Лили си легна — пак в нашата стая, — помолих Каролайн да седнем за малко в кухнята. Разказах й за разговора си със Сам Уайзмън и че полицията няма да ни помогне. Накрая поех дълбоко дъх и казах:

— Ще отида.

— Къде?

— В Нюпорт. При Младши.

— Кога?

— Сега.

— Не! Никъде няма да ходиш.

— Напротив.

— Няма. В никакъв случай.

— Каролайн, ще отида. Не можеш да ме спреш.

— И какво ще направиш, като го намериш? — Гласът й се повиши и тя стана. И двата признака предвещаваха буря.

— Не знам. Но не мога да седя просто така. Полицията няма да си мръдне пръста, така че трябва да се погрижа за всичко. Седни и дай да поговорим. Помисли разумно.

— Разумно? „Разумно“ ли каза?! Искаш да излезеш посред нощ и да идеш в къщата на някакъв откачалник, за да направиш един Господ знае какво, и ми казваш да мисля разумно? Ти си по-луд и от него!