Скот Прат - Един невинен клиент

Станах и тръгнах към спалнята. Каролайн тръгна след мен.

— Джо, той е полицай! И има пистолет, нали схващаш.

Този й тон бях чувал само няколко пъти през всичките години, откакто бяхме заедно.

— По-тихо! Лили спи.

— Няма „по-тихо“! Лили, събуди се! Баща ти е полудял! Ела го целуни, защото може вече да не го видиш!

Лили се размърда и измърмори нещо, но пък тя можеше да спи и докато реве ураган.

— Не я замесвай — настоях аз.

Отидох до дрешника и извадих черни джинси, тъмносиньо горнище на анцуг с качулка, стари войнишки обувки и черна плетена шапка. След това отидох в кухнята и започнах да се преобличам. Каролайн се рееше около мен като боен хеликоптер.

— Трябва да направя нещо — казах, докато си свалях ризата. — Иначе до края на живота си ще се оглеждаме за тоя тип. Искам да кажа… Каролайн, за Бога! Той ни нарочи, следил те е. Проследи и мен и ми бутна колата в езерото. Опита се да ме убие. Какво да направя? Да клекна и да му дам друга възможност? Сигурен съм, че ще опита пък, когато разбере, че съм оцелял. А може следващия път да се опита да убие теб. Или Лили. По дяволите, може дори да изчака, докато му се удаде възможност да ни убие и тримата. Трима заради един.

— Джо, не ме интересува. Аз…

— Не, интересува те. Защото обичаш и мен, и децата и искаш да живееш. И колкото и да искаш да си мислиш, че трябва да сме цивилизовани, колкото и да искаш да се справиш с това рационално, винаги настъпва момент, когато най-добрият начин е да се отговори на насилието с насилие. Когато това е единственият начин.

— Значи ще го…

— Не мисля да го убивам, но няма и да го погаля с перце. Искам да разбере, че ако направи нещо лошо на някой от нас, ще има последствия. Трябва да му покажа, че съм готов да пресека същата граница, която пресече той.

— Ще дойда с теб.

— Не. Трябва да останеш тук с Лили. Не можем да я оставим сама. Обещавам, че ще те държа в течение. Ще…

— Не, Джо. Това е прекалено смахнато.

Погледнах я в очите.

— Знаеш, че те обичам и уважавам, но…

— Не се дръж покровителствено.

— Не се държа покровителствено. Просто ти казвам, че отивам. Можеш да крещиш колкото си искаш. Можеш да се обадиш и на проклетите ченгета. Не ми пука. Взех решение, Каролайн, и тръгвам.

Тя бавно си пое дъх.

— Обмислил ли си всичко?

— Разбира се, че съм го обмислил. — Седнах на един стол и започнах да си връзвам обувките. — Честно казано, мислих за това цял ден и нямам представа какво ще се случи, когато стигна там. Може и нищо да не се случи.

— Прекалено млада съм за вдовица.

— И аз съм прекалено млад, за да те направя вдовица.

Станах и взех запалка от чекмеджето и бутилка вода от хладилника. Отворих шишето и излях водата в мивката, след това завих капачката и тръгнах към гаража. Там на стената беше подпряна стара туристическа тояга от желязно дърво — бях си я донесъл преди няколко години от една екскурзия до планината Гранфатер в Северна Каролина. Беше дълга около метър и двадесет и твърда като стомана. Взех я и я огледах. Каролайн стоеше на вратата и ме наблюдаваше.

— Трябва ми мобилният ти телефон.

— Защо?

— Защото моят е на дъното на езерото Бун. Донеси го. Моля те.

Тя се обърна, влезе в къщата и след малко се върна и ми подхвърли телефона си.

— Взимаш тояга, когато те очаква престрелка?

— Ако нещата се развият както трябва, няма да има възможност да стреля по мен.

— Понякога нещата не се развиват така, както ги планираш. Като стана дума за планове, ти имаш ли?

— Почти.

— И по-точно?

— Не ти трябва да знаеш.

— Напротив.

— Довери ми се, не ти трябва.

Отидох до десетлитровия варел, в който имаше бензин за косачката, и напълних бутилката.

— Ще го замеряш с коктейл „Молотов“, а? — попита Каролайн.

— Не точно.

— Тогава за какво ти е този бензин?

— Диверсия, ако се наложи. Или пък стръв.

Последното, което взех, беше малкото фенерче, което стоеше на една лавица в гаража. Рио ме следваше навсякъде и тихичко скимтеше. Усещаше, че ще ходя някъде, и не искаше да пропусне забавата. Хвърлих тоягата, пластмасовата бутилка с бензин и фенерчето на пътническата седалка в хондата на Каролайн и затворих вратата.

— Дръж Рио — казах. Каролайн все още стоеше на вратата със скръстени ръце. — Пушката е заредена и на предпазител. Оставил съм я зад вратата на спалнята.

Тя започна да си гризе юмручето. Видях сълзи в очите й.

— Искам да дойда — каза Каролайн. — Не мога да понеса да стоя тук и да чакам. Докато се върнеш, вече ще съм полудяла.