Скот Прат - Един невинен клиент

— Какво искаш?

— Катастрофирах — отговорих. — Може ли да се обадя по телефона?

— Пиян ли си?

— Не, госпожо.

Тя ме огледа.

— Вир-вода и бос. Къде ти са обувките?

— Във водата. Колата ми падна в езерото. Трябваше да изляза с плуване.

— Вкарал си колата си в езерото? И защо бе, глупако?

— Без да искам, госпожо. Злополука. Моля ви, просто ми донесете телефона тук на вратата. Много ще съм ви благодарен.

— Тече ти кръв като на заклана свиня.

— Знам. Ударих си главата.

— Как се казваш?

— Дилард. Джо Дилард.

— Дилард? Имаш ли нещо общо с Хоби и Рина Дилард от Сулфур Спрингс?

— Не мисля. Моля ви, госпожо, имате ли телефон? Мога ли да го използвам?

— Е — каза тя, след като помисли малко, — всъщност не приличаш на бандит.

Отвори вратата и аз залитнах вътре. Сигурно причината да ми отвори беше вратовръзката.

Каролайн и Лили дойдоха да ме вземат. Като ме видя, Лили се разплака. Щом тръгнахме и положението малко се успокои, им разказах какво се е случило и кой според мен ме е избутал в езерото.

— Какво ще направиш? — попита жена ми.

— Не съм сигурен. Мисля, че ще започна с полицията.

По мобилния й телефон се обадих на 112 — моят беше в колата на дъното на езерото. Разказах на диспечерката какво се е случило и че пътувам към болницата. Тя ми отговори, че ще пратят хора.

Нападението беше под юрисдикцията на шерифската служба на Вашингтон Каунти. Докато лекарят шиеше сцепената ми вежда, дойде един детектив и застана до медицинската кушетка.

Нараняванията ми се състояха в натъртена гръдна кост, няколко натъртени ребра и петсантиметров срез над лявата вежда. Лекарят покри лявото ми око, докато шиеше, така че можех да виждам изпратения да ме разпита детектив само с дясното. Казваше се Сам Уайзман. Беше над два метра и сигурно тежеше поне сто и петдесет килограма. Освен това беше невъзпитан и не си направи труда да скрие, че не ме харесва. Причината за тази неприязън се криеше в една подсъдима, която бях защитавал преди няколко години. Група тийнейджъри бяха потрошили една баптистка черква. Всички стъкла бяха избити, а олтарът залят с боя, горчица и всичко, което бяха успели да намерят. Повредите възлизаха на петдесет хиляди долара. Сам залови един от извършителите и за лош късмет на моята клиентка, петнайсетгодишната Долорес Маккини, потрошената черква се оказа същата, която Сам посещавал всяка неделя с майка си.

Сам настояваше, че всички участвали малолетни трябва да бъдат задържани поне за една година. Сметнах това искане за неразумно, защото клиентката ми беше добра ученичка, нямаше други простъпки, призна си всичко и се разкая, а родителите й бяха готови да платят своя дял от щетите на черквата. Момичето се призна за виновно във вандализъм и аз наех психолог, който да присъства на заседанието, когато щяха да се четат присъдите. След като чу колко са изпили децата и че са откраднали пиячката и хапчетата от собствените си родители и показанията на доктора за междугрупов натиск, който превръща младежите в банда, съдийката осъди всички на изпитателен срок. Сам обвиняваше за това мен.

Докато лежах на кушетката, преразказах тазвечерните събития на Сам: и за сина на Тестър, и какво се бе случило в съдебната зала след предявяването на обвинението на Ейнджъл. Проблемът беше, че и в двата случая не бях видял човека, който караше доджа. Дори не знаех номера му.

— Не мога да взема заповед за арест на основата на разказаното от теб.

— Знам.

— Мога да разбера къде живее и ще питам шерифа дали ще ми позволи утре сутринта да отида да поговоря с него.

— Съмнявам се, че ще признае нещо.

— По доджа сигурно има повреди, но знаеш, че ще е много трудно да се докаже. Ако искаш да обвиниш заместник-шериф в извършването на такава глупост, ще ти трябва нещо повече от голи подозрения.

— Знам.

Сам свърши с бележките си и намусено каза, че ще се погрижи застрахователна ми компания да получи доклада му. Лекарят заши раната и си тръгнах с Каролайн и Лили. Потеглихме в мълчание.

— Какво ще правиш? — попита отново след десетина минути Каролайн.

— Не съм сигурен. Но нали с Лили разбирате, че трябва да сте двойно по-внимателни? Може би няма да е лошо да заминете за няколко седмици.

— Няма да позволя на някакъв откачалник да ме прогони от дома ми — заяви Каролайн.

— Каролайн, този човек е опасен. Не се ли страхуваш? Поне мъничко?

— Да, мъничко. Но ако реши да влезе в къщата, Рио ще го изяде жив… ако успее да се справи с Рио, имам си един голям силен рейнджър, който ще се погрижи за мен.