Скот Прат - Един невинен клиент

Каролайн беше в кухнята, тъкмо вадеше съдовете от миялната. Приближих я откъм гърба и я целунах по ухото.

— Здрасти, скъпи — засмя се тя. — Рио изпика ли ти се на обувката?

— Днес бях по-бърз от него.

— Не се обади цял следобед. Как мина срещата с госпожа Барлоу?

Беше ме търсила, но аз не отговорих. Първо, не бях сигурен, че ще поема случая на Ейнджъл, а по-късно не бях сигурен, че ще устоя да не й кажа всичко. Сега сложих бутилката шампанско на кухненския плот и попитах:

— Къде е Лили?

Каролайн ме погледна хитровато.

— На репетиция. Мама ще отиде да я вземе и ще я заведе да хапне нещо. Няма да се прибере скоро.

— Сара?

— Един неин приятел я взе, за да отидат на среща на анонимните наркомани.

Погледна шампанското и попита:

— По какъв случай?

— Да отидем на верандата. Трябва да поговорим.

— Идвам след секунда.

Взех две чаши за шампанско от шкафа, отворих бутилката и излязох на верандата. Сложих бутилката и чашите на масата и пъхнах сака под нея. Бурята се приближаваше и вече захладняваше, но все още имахме малко време. Тъкмо започваше да се стъмва. На североизток Голямата мечка вече изпълзяваше над хоризонта. Луната още не се бе скрила зад хълма на северозапад и отраженията на лъчите й проблясваха върху езерото подобно на светулки.

Запалих двете газови лампи в двата края на верандата и седнах точно в мига, когато Каролайн дойде. Тя седна срещу мен. Налях шампанското и я погледнах настойчиво.

— Какво? — попита тя.

— Изпитвам похот — отговорих — и не мога да я потисна.

— Личи ти. — Трапчинката високо на дясната й буза се появяваше само когато се усмихваше по определен начин. Сега го правеше точно така.

— Мина добре — започнах. — С госпожа Барлоу.

— По телевизията видях снимката на момичето. Наистина е красива.

— И е много мила. Освен това има голяма вероятност да е невинна. Днес говорих с нея.

Каролайн зяпна.

— Говорил си с нея? О, Боже, там ли беше през цялото време? Ще я защитаваш ли?

— Не мисля, че имам избор.

Очите на Каролайн светнаха. Знаех много добре какво си мисли.

— Колко? — попита тя.

— Колко мислиш, че може да струва предумишлено убийство, може би с поискано смъртно наказание и твърде вероятно моят последен случай?

— Не знам. — Тя отпи глътка шампанско и се наведе към мен. — Колко струва?

— Отгатни.

— Петдесет?

— Повече.

— Ъъъ… шейсет?

— Много си далеч. Вдигни още.

— О, Джо, седемдесет и пет? Не, изглеждаш толкова самодоволен. Не зная дали ще мога да го кажа. Сто?

— Почти стигна половината.

Тя зяпна.

— Не говориш сериозно! — Не зная дали го съзнаваше, но подскачаше на стола като ученичка.

— Напротив. Стигна до половината.

— До двеста и двадесет?

— Почти улучи. Плюс още тридесет.

— Двеста и петдесет? — Каза го сякаш в унес.

— Право в целта! И какво имаме за госпожата, която отгатна двеста и петдесетте хиляди долара, дами и господа? — Протегнах се под масата, сграбчих сака и го стоварих пред нея. Каролайн изплю шампанското, което току-що бе отпила.

— Това… Не, не е възможно… — Дръпна ципа на сака. — Джо! Това истина ли е?

— Честна скаутска — отговорих с ръка върху сърцето.

Тя заподскача по верандата като мажоретка на баскетболен мач. След това на бегом обиколи масата и ме прегърна през врата толкова силно, че едва не ме задуши.

— По дяволите, Каролайн, по-кротко. Искам да поживея още малко, за да мога да ги похарча.

Тя ме пусна, върна се на мястото си и си пое дълбоко дъх.

— Направо ще се задуша. Или ще се напикая. Разкажи ми какво стана.

— Няма много за разказване. Жената дойде, поговорихме си малко, отидох до затвора и поговорих и с момичето. И наистина произнесох думите, Каролайн, наистина казах: „Двеста и петдесет хиляди долара в брой предварително и никакво връщане“, а тя дори не трепна. Обадих й се, след като ходих до затвора, и тя ми плати.

— Искам да те нацелувам точно сега — възкликна Каролайн. — Искам да те изям. Искам да ти родя деца.

— Имаме достатъчно.

— О, Джо, направо не е за вярване! Това ще намали до голяма степен тревогите ни.

— Случилото се има две страни и ти го знаеш.

Тя се хвърли върху мен, преди да успея да свърша речта си, и ме зацелува по челото, устните, веждите и ушите.

— Трябва да кажа на някого — заяви, когато най-после спря да ме целува. — Къде е телефонът? Трябва да кажа на майка.

— Не го прави, защото ще висиш цял час на телефона. Пий си шампанското и нека се насладим малко на мига. Някак си изпитвам усещането, че ще изкарам всеки цент от тия пари.