Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Но всъщност ти наистина го смяташ за своя сексиграчка, нали?

Аника, изглежда, не се засягаше от преднамерените провокации на Али. Поне засега.

— Какво те кара да мислиш така?

— Погледни се само как изглеждаш с тези високи токчета, които сякаш казват „Ела и ме изчукай“. Виж се как си се облякла — циците ти са изхвръкнали навън, устните и ноктите ти са в кървавочервено. И, господи, миришеш на стар бардак.

— С приятелката ми мислехме да ходим по клубове — кротко отвърна Аника.

— О, това обяснява всичко. — Али се наведе и я погледна злобно.

— Знаеш ли, мисля, че това е твой проблем, не мой — заяви Аника. — Държиш се като ревнива любовница.

Али отскочи назад като ухапана, което в известен смисъл си беше вярно.

— Какво, мамка му, искаш да кажеш?

— Да, получаваш две неща едновременно. Имаш баща, който не ти е баща. — Аника се възползва от предимството си по начин, който макар и да не беше съвсем жесток, накара Джак да си помисли, че думите на Али я бяха засегнали или поне я бяха накарали да се защитава. — Няма нищо лошо да си увлечена по този мъж, нали? Да имаш сексуални или други фантазии за него.

— Ти изобщо не ме познаваш — отсече Али вдървено като войник, който се обръща към висшестоящ.

— Напротив — неумолимо отвърна Аника, — познавам те доста добре. За разлика от господин Макклюр истинският ти баща е като постоянно надвиснала над теб сянка. Предпочиташ да го смяташ за чужд човек, като същевременно копнееш за неговото одобрение и любов.

— Здравейте, дами — намеси се Джак и застана между тях и в прекия, и в преносния смисъл. — Опознахте ли се?

— Не, мамка му — заяви Али, докато се изправяше. — Тя е пълна откачалка.

Джак сложи ръка на рамото й.

— Седни, Али. Трябва да поговорим за някои неща.

— Господин Макклюр — обърна се към него Аника с нотка на неотложност в гласа, — не мислите ли, че е благоразумно да тръгваме?

— След малко — с колкото се може по-успокоителен тон каза Джак. — Тази ситуация трябва да бъде изяснена, преди да излетим.

— Каква ситуация? — попита Али. — Да тръгваме. Аз съм готова, смахнатата кучка е готова, какъв е проблемът?

— Ти — отвърна Джак. — Ти няма да идваш с нас.

— О, напротив, ще дойда — отсече Али и скръсти ръце на гърдите си.

— Али, бъди разумна…

— Това не е силната ми страна.

— Не се опитвай да ми играеш номера с момичето с увреждания. — Въпреки желанието си Джак позволи на гнева си да вземе връх.

— Аз съм увредена. Ти знаеш това по-добре от всеки друг.

— Твърде умна си, за да си увредена по начина, който безпокои докторите и родителите ти. — Джак се втренчи в нея, някой трябваше да вземе надмощие, иначе нещата щяха да излязат от контрол. — Знаеш това и аз го знам, така че да престанем с глупостите. Правилата са ти ясни. Каквито и игрички да си играеш с останалите, на мен не ми минават тези номера.

Тя не издържа втренчения му поглед и сведе очи към пода.

— Направо умирам в онази хотелска стая, Джак. — Гласът й стана съвсем тих. — Не мога да се върна. Моля те. Умолявам те.

— Там, където отивам, ще бъде твърде опасно…

— Не толкова опасно, че смахнатата кучка да дойде, не е ли така? — кисело отбеляза тя.

— Това няма нищо общо — неумолимо рече Джак. — Али, свикни с мисълта, че се връщаш обратно. Не мога да позволя да ти се случи нещо лошо.

Тя отново се изправи и се обърна към него с умоляващо лице.

— Но не разбираш ли, че ако остана още една нощ в онази хотелска стая, наистина ще ми се случи нещо лошо, Джак. Не се шегувам и не говоря глупости.

Джак се колебаеше и точно тогава Аника допусна тактическа грешка.

— Предполагам, че не й вярвате, господин Макклюр — каза тя. — Не може сериозно да обмисляте възможността да й позволите да остане на борда.

Али замълча и това беше най-умното нещо, което можеше да стори. Всъщност, когато по-късно се замисли, Джак заподозря, че тя беше изиграла майсторски и него, и Аника. Винаги знаеше как да получи онова, което иска. В момента обаче той беше зает с други неща. Познаваше Али добре — по-добре от родителите й и със сигурност по-добре от лекарите й, които тя мамеше с удоволствие. Отчаянието в очите й беше искрено. Беше го виждал преди, когато я беше спасил от къщата на Морган Хер.

Отчаянието в този поглед беше голо, необуздано и стихийно. Беше като един отделен свят и можеше да спре времето или казано с по-прости думи — да накара миналото да се прояви в настоящето. С този поглед тя и Джак бяха запратени обратно във времето до момента, когато той я беше спасил, когато опасността беше така осезаема като нечия ръка, стиснала те за гърлото или дръпнала те за ръкава на улицата през нощта. Между тях имаше негласно разбиране, че в онзи момент нищо не беше безопасно, нищо не беше сигурно, че навсякъде около тях дебнеха опасност и неизвестност. Нищо не създава по-силна интимност и неразрушима връзка от ситуация като тази.