Али Найт - Лъжи

— Имам големи надежди за теб, Джеси.

— Да отидем да си вземем още вино. — Тя ме хваща за ръката.

— Ще се запозная ли с новото ти гадже? — Оглеждам се да го видя.

— О, той няма значение. — Джеси ме дърпа. — Всъщност харесвам женения мъж, с когото се виждам. Мисля, че всичко се развива шеметно и излиза извън контрол. — Тя ме поглежда предпазливо. — Ако не одобряваш, ще ми кажеш, нали?

— Как бих могла? Не забравяй, че Пол беше женен, когато…

Джеси маха пренебрежително с ръка.

— Бил е твърде млад, не се брои.

— Брои се. Пол се беше заклел във вярност на друга.

— Докато смъртта ни раздели — добавя тя, когато тръгваме по Чаринг Крос Роуд. — Хубаво име за картина. — Замисля се за една-две секунди. — Тълпите притежават огромна сила, нали?

— Вярно е. Организираш ли ги, ще направят изумителни неща.

— Когато си част от тълпата, говориш и вярваш какво ли не.

— Това е първият урок от историята, нали? Групите хора се манипулират лесно.

— Сърцето ми още блъска! — Джеси слага ръка на гърдите си. Очите й блестят.

— Кой е жененият мъж?

— Тихо. — Тя допира пръст до устните си. — Да не урочасваме работата! Сексът е невероятен. Мога да умра за него.

— Не думай! — Изненадана съм. Приятелката ми обикновено говори сериозно за любовния си живот. — Брей. Блазе ти.

Разговорът ни замира. Тя не казва нищо и аз изпитвам завист.

— А ти за какво би умряла?

Повдигам рамене.

— Предполагам, че за Пол и децата.

— А за какво би убила?

— Джеси!

— Кажи! — Тя се обляга на рамото ми.

— За семейството си. Само за семейството си.

Джеси сбърчва нос.

— Колко предсказуемо сантиментално. — Все още е въодушевена от публичния танц, разперва ръце и се завърта на тротоара. — Аз бих убила за изложба в Ню Йорк, за да бъда на корицата на „Арт Мънтли“, за нови ботуши… Хей, добре ли си?

Джеси ме гледа така, сякаш съм се строполила мъртва на улицата. Докато тя бъбреше, ми хрумна нещо — за какво би убил Пол? Смятах, че отговорът му ще бъде като моя — за семейството му. Гордеехме се, че нямаме тайни един от друг — до снощи. Не мога да повярвам, че той може да се разстрои толкова заради едно куче. Но ако кръвта не беше животинска, тогава на кого беше? За секунда си помислям да кажа на Джеси какво се е случило, но миг по-късно се отказвам. Съмнявам се дали ще споделя с някого какво се случи снощи. Това ще остане тайна между мен и Пол, докато смъртта ни раздели.

По-късно следобед Пол се обажда да ми каже, че не е необходимо да готвя, защото ще поръча къри за всички и ще го вземе, докато се прибира у дома. Предполагам, че говорят вкусовите брадавици на махмурлука му и всички ние трябва да се съобразяваме с него. Кърито не е любимото ми ястие. Нареждам чиниите и се опитвам да накарам Джош да ми помогне, но единственият му принос е да се почеше под мишницата и да се прозее.

Ава се втурва към баща си, когато той отваря вратата, и той едва не изпуска на пода плика с кърито.

— Хей, маймунке! — вика Пол, хваща я с едната си ръка и театрално разиграва как отчаяно се мъчи да не падне. Ава писка доволно, докато той се блъска в стените, като влиза с кърито в едната ръка и детето в другата. — Ти сядаш на стола, а храната — на масата! Пфу! — Пол се завърта и ме сграбчва в силна и любяща прегръдка. — Хубаво е да се прибереш у дома. — Дръпвам се. Случилото се снощи все още е твърде ярко в съзнанието ми, за да си играя на щастливо семейство. Пол сипва пиле, спанак и нахут в чиния за мен. — Ориз, сладурчета? — пита той, а Ава изпищява, защото разлива ябълковия сок.

— Мамо! Тя ме намокри! — Джош хвърля хлебчето си на масата и блъска сестра си, докато аз се опитвам да ги успокоя. Ава си поема дълбоко дъх, за да изреве, но Пол бързо заобикаля масата, взима я, слага я на коляното си и се опитва да се храни, въпреки че главата на детето му пречи.

— Всичко е мокро! — Вилицата на Джош изтраква на пода.

Пол вдига чашата си с вода и я доближава до моята.

— Добре дошли на вечеря при семейство Форман — усмихва ми се той.

— Мамо, ти на двайсет и седем години ли си? — пита Ава.

— Не, миличка, много по-голяма съм.

— На двайсет и една?

Поглеждам я снизходително.

— Не, на трийсет и седем съм.

— Много си стара, мамо — възкликва Джош, който е подпрял глава с едната си ръка, а с другата тъпче ориз в устата си. Опитвам се да уловя погледа на Пол, но той се е втренчил в масата.

— Днес се срещнах с Джеси. Тя ме заведе на флашмоб на Трафалгар Скуеър.