Али Найт - Лъжи

Имам високо чело, което мразя. Почти веднага след като започнах да излизам с Пол и компанията му, той разсмиваше приятелите си, като ме наричаше „дървен философ“. Докато месеците минаваха и започнах да си фантазирам, че той си пада по мен, аз станах Филоси и от всичките му гальовни думи най-много харесвам тази. Пол ми се усмихва, докато вървим ръка за ръка към външната врата. Помагам му да облече палтото си, докато той търси шала и работното си куфарче.

— Мамо, Ава разля мляко върху комикса ми! — От кухнята се чуват писъци и викове.

— По-добре отиди при децата — казва Пол и отваря вратата.

— Добре ли си? — Вкопчвам се в него, опитвайки се да прогоня недоволството от нерешените въпроси. Той кима и отмества ръцете ми. — Сигурен ли си?

— Никога не съм бил по-добре — отвръща той, но изглежда тъжен, докато върви по алеята.

— Мамо!

Отивам в хола. Писъкът на Ава се извисява. Виждам събраното накуп одеяло, под което Пол е прекарал нощта. Вдлъбнатините от тялото му още се виждат на възглавниците. Сигурно е станал рано, за да измие следите от изминалата нощ. Когато разговаряхме, не събрах смелост да го питам нещо. Страхувах се да повдигна капака на кутията с емоциите. Какво би го накарало да плаче на пода на кухнята? Преди пет години баща му почина внезапно от сърдечен удар. Не мислех, че мъж може да покаже такава скръб като Пол тогава — до снощи.

Името ми е Кейт Форман и съм голяма късметлийка. Приятелите и семейството ми често ми го казват и аз искрено го вярвам. Успехите ми са много — от осем години съм омъжена за най-прекрасния човек на света и имаме две хубави, здрави деца и къща, много по-голяма и величествена, отколкото съм си представяла, че ще имам. На трийсет и седем години съм, не ми се налага да боядисвам косата си и все още нося дрехите, които съм си купила, преди да се роди Ава (но не и преди Джош, защото майчинството ни се отразява, колкото и да се преструваме, че не е така). Не ме интересува дали е случайно, програмирано, усилена работа или шанс. Щастлива съм и Пол също и само това има значение.

Знам, че съпругът ми е щастлив, защото наскоро ми призна, че ме обича повече от децата ни. Попита ме дали мисля, че не трябва да е така, и аз се засмях и поклатих глава. Понякога си мисля, че не заслужавам Пол. Семейството му е много по-баровско от моето. Той е учил в елитно частно училище. Майка му живее в имение сред красива природа. Израснал е на тенис корта и има много братя и сестри, първи издания на книги на лавиците и картини, които може да са или да не са ценни — изглежда, никой не знае и не му пука. Всичко е много по-внушително и романтично от стерилната кутийка в покрайнините на мама и втория ми баща и снимките от дипломирането ми и на сестра ми Линда, гордо окачени на стената във фоайето.

Срещнах Пол в първия ми ден в университета. Тогава бях Кати Браун. Всъщност той беше първият човек, с когото се запознах, след като напуснах дома си. Пристигнах на гарата с велосипеда си. Мама носеше багажа ми в колата и щяхме да се срещнем в двора. Пол беше в трети курс и караше микробус, с който превозваше студенти. На онова пътуване аз бях единствената, която той взе, и веднага се влюбих в него. Пол имаше силен слънчев загар и беше в отлична физическа форма след дълга лятна ваканция някъде в Европа. Караше с една ръка, подпрял лакът на смъкнатото стъкло. Жегата в късното лято внасяше приятно усещане, че сме в друг свят. Докато микробусът се накланяше насам-натам по огромните завои и препускахме по улиците на голям и непознат град, почувствах огромна радост от перспективите в живота и изпитах вълнение, което ми е трудно да изживея отново. Пол беше две години по-голям от мен и се шегуваше, че съм първокурсничка, флиртуваше и аз жадно поглъщах ухажването му. Имаше големи кафяви очи и черна коса, която стърчеше и той разсеяно я приглаждаше. Косата му още не е оредяла. Когато извади велосипеда ми от задната част на микробуса, аз не можах да повярвам, че университетът е пълен с красиви, вълнуващи мъже. Не е необходимо да споменавам, че не беше така. През следващите няколко седмици оглеждах двора, но го зърнах няколко пъти само за миг. Той ми махна с ръка през тълпата, която го беше заобиколила, и нещата стигнаха дотук. Сприятелих се с няколко души, потопих се в живота на студентите първа година и се разсеях с други връзки. След дипломирането си отидох в Лондон, без да мисля за Пол. Пет години по-късно приятелката ми Джеси започна, да се среща с Пъг, който освен че имаше смешно име, беше приятел с Пол.