Али Найт - Лъжи

Струва ми се, че само след секунда малка ръка се е забила в корема ми.

— Ава! Престани!

Дъщеря ми се върти върху мен в леглото.

— Мамо, пусни ме при теб — моли тя и вкарва струи студен въздух в топлото пространство под завивките. Обикновено мушването в леглото на четиригодишната ми дъщеря рано сутрин, за да я гушна, е едно от най-големите ми удоволствия. Приятно ми е да чувствам меката й кожа и студените й крачета да се притискат до гърба ми, но сега е седем и десет и главата ми пулсира, а очите ме сърбят. Пол не е тук и споменът от снощи изведнъж ме изправя. Сърцето ми заблъсква в гърдите. — Мамо, студено ми е, мамо…

Не мога да повярвам, че съм спала и че съм оставила съпруга си в такова състояние на пода. Ужасяващи видения, че Джош неволно се спъва в трупа му, докато отива да си пусне анимационно филмче, ме изкарват от леглото.

— Татко е на дивана. Крие се под одеяло.

Скачам от леглото и нахлузвам халата си. Ава се почесва по русокосата глава.

— Мамо, може ли Фийби да дойде да играем?

Не й обръщам внимание и забързвам към вратата на спалнята. Време е да разбера истината за снощи.

Пол не е в хола. Намирам го в кухнята. Подпрял се е на плота, държи чаша чай в едната ръка и препечена филия в другата. Облечен е и е избръснат и разговаря с Джош, който се е навел над купа с овесени ядки. Съпругът ми изглежда напълно нормален.

— Заповядай. Направих и за теб. — Той ми подава димяща чаша и се усмихва. Не отвръщам на усмивката му, но скръствам ръце в жест „слушам те, говори“. Пол оставя чашата и престава да се усмихва.

— Какво се случи снощи?

— Нищо.

— Нищо?

— Напих се и станах сантиментален. — Той повдига рамене, сякаш се опитва да омаловажи нещата.

Недоверчиво присвивам очи.

— Но ти каза, че… — Двамата поглеждаме дали главата на Джош е помръднала. Не е необходимо да изричам думата. Дори не съм сигурна дали мога да произнеса „убил“. Струва ми се толкова странно и мелодраматично, когато слънцето грее през прозореца и по радиото говорят за задръстване по М25.

— Не ставай глупава.

— Какво се случи?

— Нищо!

— За кого говореше?

Джош започва да усеща нещо различно от обичайното ни поведение сутрин и като костенурка, която се събужда от дълъг зимен сън, надига глава и мигайки, ни поглежда.

Пол се взира гневно в мен.

— За никого.

Вдигам ръце и иронично ги размахвам към него. Той разбира, че имам предвид кръвта.

— Прегазих куче.

— Какво? — Като подскача, нахлузила полицейска фуражка на главата си, Ава влиза в кухнята.

— Не мога да повярвам, че си карал в това състояние!

— Кейт, моля те! И без това ужасно съжалявам. Имам ужасен махмурлук.

Двамата се втренчваме един в друг.

— „Шредис“ или препечена филия, Ава? — питам оживено и се приближавам до бюфета.

— „Криспис“. Искам „Криспис“.

Взимам купичка и лъжица.

— Куче?

— Да. Реших, че трябва да го преместя и да го покрия… Знаеш как е.

Искам да му кажа, че по ръцете му имаше кръв, но се сдържам.

— Какво куче?

— Моля?

— Каква порода беше кучето?

— Мисля, че кръстоска между лабрадор и нещо друго. — Пол навежда глава. — Трябваше да го влача и се разстроих.

Втренчвам се в съпруга си, туптящото сърце в дома ни. Стои в кухнята с децата си. Познавам го по-добре, отколкото той себе си. Често ми го казва. И знам, че когато наведе глава, Пол лъже.

— Знаеш породата, но не знаеш пола му.

Пол ме поглежда недоумяващо.

— Снощи кучето беше „тя“, а тази сутрин е „то“.

Той повдига рамене. Лицето му не разкрива нищо.

— Предполагам, че снощи всичко е изглеждало по-реално. Кучетата приличат на хора, когато ги нараниш. — Пол допива чая си и изтръсква трохите от костюма си. — Трябва да тръгвам. — Отправя се към мен и ме прегръща дълго, като ме притиска до себе си и бавно ме полюшва, а после с обич ме целува по челото. — О, Филоси, постоянно се грижиш за доброто ми.