Даниел Глатауер - Вечно твой

— Именно в тази стая се намира прозорец номер шест. Гледа към улицата и винаги свети, дори нощем.

Когато същата вечер Ханес се приближи до леглото й, Юдит се престори на заспала, но ръцете и краката й трепереха. Беше забравила да скрие хапчетата в касичката и той, разбира се, веднага ги забеляза на нощното шкафче. Пъхна ръката си под изпотената й шия и повдигна главата й. Подобно на онези детски кукли, които в легнало положение са заспали, а в изправено се събуждат, Юдит отвори очи и се втренчи в скрина, където се намираха бананите.

— Скъпа, важно е да вземаме лекарствата три пъти на ден, иначе никога няма да оздравеем — прошепна Ханес и доближи чашата с вода до устните й, върху които вече бе поставил хапчетата.

За една десета от секундата Юдит трябваше да реши дали да приключи с театъра и да изплиска водата в лицето му. Не, беше по-разумно да затвори очи, да отвори уста и послушно да погълне лекарствата, след което отново да потъне в плътната сива пелена. Тихо си обеща, че ще й бъде за последен път.

Когато Ханес си отиде, тя притисна с юмруци слепоочията си и се опита да прогони първите признаци на замаяност. Ако успееше да задържи мислите си върху Бела, щеше да пропъди гъстата мъгла в главата си. От време на време чуваше шепота на Йесика Райман, която би се гордяла много с нея в този момент. Изведнъж пъзелът се нареди. Едно обстоятелство разбули всички мистерии — Бела беше съкращение от Изабела. Изабела, Изабела, Изабела… Пермасон. Клиентката, купила кристалния полилей от магазина. Юдит се сети къде другаде е виждала името — то беше на първо място в списъка. Изабела Пермасон. Написано със специфичния разкривен почерк на Райман. Когато Юдит бе влязла за пръв път в кабинета й, психиатърката бе седяла пред компютъра и бе въвеждала личните й данни от някакъв лист. Тогава Юдит бе забелязала още няколко имена върху него. „Кои са останалите?“ — бе попитала тя. „Пациенти със сходна медицинска история“, гласеше отговорът. Най-отгоре — точно така, не съществуваше и най-малкото съмнение — пишеше: „Изабела Пермасон“. Двете жени фигурираха в един списък. Общото помежду им беше Ханес. Същият глас, същият кристален полилей, същият звън. И светлината, която ставаше все по-слаба и по-слаба. Юдит вече чуваше единствено сподавени звуци. Сивата пелена бавно се спускаше около нея и блокираше сетивата й. Трябваше да заспи само още веднъж. Още веднъж, а после…

Двайсет и втори декември се падаше в неделя. Към десет сутринта Юдит получи есемес от Басти, който седеше в паркираната си кола на Ниселгасе:

Ханес и жената, която се бе представила за негова тъща, бяха напуснали сградата един след друг. Само пет минути по-късно Бианка, която бе чакала в готовност, изведе Юдит на предварително уговорена зимна разходка. Минаха още петнайсет минути, преди Басти да успее да отвори ключалката на четвъртия етаж със специалните си инструменти. След това двамата с Бианка застанаха на стража пред вратата, а Юдит влезе в апартамент номер 21.

— Ехо? — каза тя на входа, за да си вдъхне кураж.

Мина покрай фотогалерията в коридора и огледа останалите помещения, в които все още се спотайваше есенният въздух. Навсякъде се виждаха тапети на цветя и старовремски мебели. Юдит продължи директно към бялата врата и леко я докосна с кокалчетата на пръстите си, преди тя да се отвори от само себе си.

Едва успя да потисне вика си. Беше очаквала да завари каква ли не ужасяваща сцена, но не и вдървената и все пак жива порцеланова фигура, която седеше изправена във френското легло в стил „Сецесион“, огряна от ярката светлина на огромната кръгла лампа. Тя прикова замъгления си поглед в широко отворените очи на Юдит.

— Здравейте — прошепна Юдит. Искаше да чуе собствения си глас и да се възстанови от първоначалния шок. — Извинете, че нахлувам така…

Жената насреща й, която имаше прозрачна кожа и старателно сресана сребристо руса коса, затвори клепачи, сякаш беше на път да потъне в дълбок сън. После обаче ги отвори отново, за да покаже, че е будна.

— Аз… ъъъ… името ми е Юдит, а вие сигурно сте Изабела… Може ли да ви наричам Бела? Добре, просто ще го направя.

Говореше едва доловимо, за да не я изплаши.

— Наистина не искам да ви притеснявам, но ние двете имаме общ…

Вероятно се лъжеше, но жената кукла сякаш размърда краищата на устните си.

— Имаме общ… познат. Казва се Ханес. Ханес Бергталер.