Майкъл Уайт - Извънредна ситуация

Харисън познаваше това лице от корицата на списание „Тайм“.

Ериксън беше най-талантливият хакер на земята. И точно тази му дарба го бе довела тук, в затвора „Олдърмонт“, с шестгодишна присъда. Преди година бе осъден заради присвояване на 60 милиона долара от вашингтонска банка. Беше го направил, без дори да се отделя от лаптопа си.

Ериксън бе блъснат от камион пред дома си в Балтимор, когато бе само на десет. Беше толкова близо до смъртта, че повикаха свещеник в интензивното. Но оцеля, макар краката му повече да не му служеха за нищо. Цяла година остана прикован на легло, тогава се запозна с компютрите и откри, че интуитивно схваща всичко, свързано с тях. Все едно бе духът в процесора. Играеше си с хард диска така, както Хендрикс свиреше на китара — по инстинкт.

Проблемите се появиха, когато влезе в пубертета и започна да страда заради недъга си. Нямаше кого да обвини и това още повече влошаваше нещата. Бунтуваше се срещу всичко — родителите, училището, но най-много срещу някакво мъгливо понятие, което наричаше „властта“.

По време на процеса общественото мнение се обърна срещу него, когато заяви, че е обрал банката просто защото може — или както той се изрази, защото обичал да се „ебава с хората“. И тъй като живееше в свят, управляван от парите, се превърна в лошия герой. Заглавията на националните ежедневници го наричаха „зъл гений“ и „д-р Франкенщайн на киберпространството“.

Но той не беше такъв и Марк го знаеше. Беше просто хлапе с огромен талант и никакво уважение към властта. С други думи, изключително опасен, но не и зъл.

— Учуден съм, че те пускат близо до компютър — отбеляза Марк.

Ериксън го изгледа от глава до пети.

— Смятат, че е безопасно, тъй като не влизам в интернет. Което би било вярно…

Марк не можа да потисне усмивката си.

— Странно, че си признаваш.

— Не съвсем. Мислиш, че можеш да докажеш нещо? Късмет тогава, човече!

— Добре, може би трябва да започна отначало — каза Марк.

Приближи се до Ериксън и му подаде ръка. Момчето изглеждаше смутено, но я пое с отпусната длан. Дългите му тънки пръсти едва докоснаха тези на Харисън.

— Е, какво те води в слънчевия „Олдърмонт“?

— Имам предложение и мисля, че то може да е от полза и за двама ни.

— Нека отгатна — пак някаква шибана държавна програма за превъзпитание. Пич, на челото ти пише, че си лакей на правителството.

Марк изглеждаше объркан.

— Или пък е друго — въздъхна Ериксън. — Костюмарите във Вашингтон пак са в лайната и обещават да ми свалят месец-два от присъдата, ако им оправя поредната компютърна бъркотия.

Марк седна на ръба на леглото. Момчето го изгледа злостно. „Разбирам гнева ти — помисли си Марк. — Такова разхищение на талант. Всеки би побеснял от това.“

— Е, с радост ще отбележа, че си много далеч от истината — отвърна той след известно мълчание. — Погледни това. — И му подаде един диск.

На екрана на лаптопа се появи изображение. Ериксън го погледна без никакъв интерес, после се намръщи. Пръстите му затанцуваха по клавишите и изражението му се промени, стана скептично любопитно. Докато движеше мишката, пред очите му се нижеха спецификации и схеми. Накрая вдигна очи и леко килна глава настрани.

— Добра фантазия, г-н държавен служител.

— Реалност.

Ериксън върна поглед към екрана.

— Ти нещо се ебаваш с мен.

— Не — отвърна Марк и скръсти ръце. — Това, което виждаш, е спецификация на най-мощния компютър, правен някога, прототип на квантов компютър.

— Но ние сме — на колко? — на двайсет години от неговото създаване!

— Очевидно не.

— За какво е всичко това? Да предположим, че квантовият компютър съществува — в което се съмнявам — за какво съм ви аз?

Марк му разказа основното за „Е-форс“, а момчето мълчеше. Когато свърши, единствените звуци край тях бяха тези отвън — далечен вик и трясване на тежка врата.

— Добре — каза накрая Ериксън. — Не съм бил толкова далеч от истината. Натъкнали сте се на проблем във фукливия ви план. И какво ми предлагате срещу услугите ми? Три месеца за добро поведение?

— Знаеш ли — каза Марк и се взря в странното хлапе, — за човек с такъв коефициент на интелигентност си забележително тъп. Искам те в Първа база за постоянно, Том. Предлагам ти свободата.

Две седмици по-късно

На обикновен самолет щяха да му трябват два часа и половина, за да стигне от Южна Калифорния до Тинтара. Но пасажерите, които напускаха базата край Сан Диего, не бяха на борда на „Боинг 747“. Машината, в която се намираха, нямаше да влезе в масова употреба още поне две десетилетия. Беше ВТОЛПА — вертикално излитащ и приземяващ се аероплан — един от седемте такива в целия свят. Наричаха го „Колибри“, можеше да превозва 22 пътници, освен екипажа, в значителен комфорт на 12 000 метра височина, със скорост малко под 6500 километра в час. Което означаваше, че може да прелети над Тихия океан до Тинтара за двайсет минути.