Майкъл Уайт - Извънредна ситуация

— Наясно съм с това. Вижте, никой не очаква от вас да се откажете от кариерите си. След първоначалното интензивно тримесечно обучение ще се върнете към обичайния си живот и… поради липса на по-добър израз — ще бъдете на повикване.

— Три месеца! Как мога да прекъсна изследванията си за толкова дълго време? — възкликна Стефани Джейкъбс.

— Ще се погрижа за всичко. Всеки от вас има специфични нужди. Ще бъдете компенсирани напълно за всякакви финансови загуби и ще ви бъде заплатено щедро за отнетото време. Джош, знам, че новата ти книга ще излезе след шест месеца. Можеш да продължиш да работиш по следващата, стига да искаш. Разполагаме с нечуван изследователски потенциал. Пийт, заместникът ти може да управлява „Глобекс“ три месеца и ти може да поддържаш непрекъсната връзка с мениджърите си оттук. Същото важи и за теб, Стефани. Ресурсите ни са на твое разположение, възможно е да управляваш лабораторията от разстояние. Маико, на теб можем да ти уредим творчески отпуск от НАСА.

Настъпи напрегнато мълчание. Пийт Шерингъм заговори първи:

— Добре, очевидно си помислил за всичко, Марк. Но защо да се съгласим да ти посветим времето си и да застрашим изградени с толкова усилия кариери?

Харисън огледа хората около масата. Знаеше отговора. Всички те бяха постигнали невероятни успехи, бяха решителни и наистина изключителни личности. Но той ги бе проучил. Знаеше, например, че са достигнали етап в живота си, на който се нуждаеха от нови предизвикателства.

— Решението е изцяло ваше — каза той. — Но искам да ви покажа само още едно нещо.

Стана и ги поведе към стаята за семинари, където се бяха събрали първоначално. Взе дистанционното и включи екрана зад себе си.

— Това се случи точно преди да дойда да ви се представя — съобщи им той.

Светлините угаснаха и екранът светна. На него се появи злокобна сцена от критските планини. Един спасител точно се промъкваше под катастрофирал автобус, когато падна мълния. Той полетя във въздуха, а миг по-късно автобусът започна да се плъзга. Камерата го проследи, докато той се удари в скалите долу и избухна.

Затворът „Олдърмонт“, щат Ню Йорк

Марк Харисън бе пропуснат в пълно мълчание през портите на затвора. Отляво и отдясно се издигаха четириметрови сиви огради. Видимостта през предното стъкло на колата бе намалена от дъжда. „Толкова е различно от Тинтара“, помисли си той. Беше свикнал със слънцето и буйната растителност, а в щат Ню Йорк през есента нямаше такова нещо.

Остави мислите му да се реят и го връхлетя познатата смесица от емоции. Мечтата му за създаването на „Е-форс“ най-накрая започваше да се сбъдва. Това беше върхът на амбициите му, съчетаване на дарбите, образованието и опита му. Израсна в Тексас, беше свръхинтелигентно дете и затова се разминаваше със съучениците и дори със семейството си, но оттогава постигна забележителни победи. Чувстваше се страхотно, докато следваше в Англия, беше много популярен, дори стана председател на студентския съюз в Оксфорд. Кариерата му в информационните технологии беше пътуване от един връх към друг, а последвалото преместване в американската армия му донесе незабавни успехи.

Беше роден за велики дела, но колкото и да постигнеше, все искаше още. Беше му ясно, че винаги нещо му е липсвало и това нещо беше „Е-форс“.

Върна се в мислите си към срещата с четиримата, които най-много искаше в екипа си. Прекараха нощта в Първа база и той ги разведе из комплекса, като се опитваше въпреки ентусиазма си да не преиграва. Дори положи усилие да подцени нивото на съоръженията в Тинтара. Гостите му бяха дълбоко впечатлени. Не очакваше незабавно да поемат ангажимент и, разбира се, никой не подписа нищо на място. Не ги притисна. Най-добре беше да ги остави да обработят информацията.

Беше сигурен за трима от тях — Пийт Шерингъм, Маико Бюканън и д-р Стефани Джейкъбс. Джош Томпсън беше проблематичният. Той беше почти знаменитост — в определен смисъл имаше най-много за губене.

„И ето ме сега — помисли си Марк, — изпълнен с надежда да убедя и жизненонеобходимия ни шести член на «Е-форс».“

Когато въведоха Марк в килията, Том Ериксън беше с гръб към него. Светлината на лаптопа му разпръскваше мрака. Надзирателят излезе и заключи вратата. Ериксън се обърна с инвалидната си количка и тресна капака на лаптопа.

Приличаше на сърфист, но краката му бяха безжизнени и изкривени. Само преди месец бе навършил деветнайсет години. Коефициентът му на интелигентност беше 202 (четири пункта по-висок от този на Стивън Хокинг). Носеше торбести джинси и огромна тениска на „Рамонес“. Тънката му черна косица висеше до раменете. Лицето му бе изпито, но тъмните му детски очи бяха живи и будни.