Майкъл Уайт - Извънредна ситуация

Останалите се обърнаха към Джош, който бе протегнал краката си напред. Носеше джинси и каубойски ботуши, черна тениска и кожено яке. Тъмната му коса бе пригладена назад. Силно изразените му скули го правеха да изглежда по-млад от 38-те си години. Стана, поклони се и всички забелязаха колко е едър, беше метър деветдесет и пет висок, широкоплещест мъж. Когато седна, каза:

— Ами ти, Марк?

Едно натискане на копче от дистанционното смени изображението. Появи се снимка на Марк Харисън и всички прочетоха биографията му.

„Роден в Хюстън, Тексас, през 1969 година.

Стипендиант на фондация «Роудс», колеж «Ориел», Оксфорд, 1987–1990.

Доктор по информационни технологии.

Първият афроамериканец в първенството по гребане на Оксфорд.

Шеф на отдела по нови технологии на «Ай Би Ем», 1991–1995.

Служи в специалните части на Съединените щати, 1995–2000. Уволнява се с чин полковник.

Говори свободно мандарин, руски, френски и испански.

Състезател по стрелба (клас — експерт, напреднали).

Състезател по джудо (6-и дан)“

Картината изчезна от екрана и лампите светнаха.

— Е — обади се Джош Томпсън, — сега ще ни кажеш ли защо сме тук?

— И не само това. Последвайте ме.

Марк Харисън ги поведе по широкия коридор и каза:

— Простете маскарада, но скоро ще разберете защо е бил необходим.

Прокара ръка по сензорен панел на стената, една плоскост се плъзна и пред тях се откри тропическа гледка. И четиримата бяха като хипнотизирани. На хоризонта се виждаха величествени палми, които се издигаха над обвита в мъгла джунгла. По-наблизо се простираше тюркоазна водна повърхност, неподвижна като огледало.

— Намираме се на остров Тинтара, на две хиляди километра югозападно от Сан Диего. Това е Първа база. Последвайте ме.

Панелът се затвори и Харисън тръгна бързо по коридора. В дъното се отвори врата и той въведе четиримата в голяма стая. Дясната стена бе покрита с плазмени екрани. Пред таблото за управление седяха мъже в гащеризони. Харисън мина покрай тях и отиде до голям прозорец. От него се виждаше хангар, двеста метра дълъг и сто широк. В него кипеше трескава дейност. Десетки техници се щураха наоколо и приличаха на джуджета пред гигантските самолети, които изпълваха хангара.

— Впечатляващо, нали? — каза Харисън и се обърна към останалите.

Двете напълно еднакви машини приличаха на умалени футуристични бомбардировачи. До тях в редица бяха паркирани наземни превозни средства. Едното приличаше на булдозер от XXII век, а до него имаше гъсеничен трактор с изчистени линии.

В центъра на огромното пространство бяха подредени няколко бюра, върху които като че ли имаше ултратънки компютърни терминали. На страничния наблюдател му трябваше известно време, за да осъзнае, че екраните висят във въздуха — бяха тримерни холографски изображения. Клавиатурите също бяха прожектирани върху бюрата. Но най-интересното от всичко беше, че операторите говореха на терминалите, а те им отвръщаха.

— Елате и седнете — каза Марк Харисън и посочи фотьойлите до прозореца.

— Е, какво става тук? — попита австралийката Стефани Джейкъбс.

— Нещо прекрасно.

— И трябва да ти се доверим, така ли, Марк? — попита Маико Бюканън.

— Справедлива забележка — отвърна той. — Случвало ли ви се е да гледате отразяването на катастрофа в медиите и да се чудите дали няма някаква специална организация, която би могла да помогне?

Четиримата гости на Харисън се взираха в лицето му.

— Преди седем години, докато гледах телевизия, попаднах на една новина. Подводница беше приклещена на дъното на океана край бреговете на Коста Рика. Ставаше въпрос за граждански плавателен съд, на който имаше морски биолози. Намираха се на шестстотин метра под повърхността. Спасителните екипи не можеха да направят почти нищо. След три дни се намесиха и американските военни. Когато стигнаха до подводницата, петима от екипажа вече бяха мъртви.

— Спомням си този случай — каза Пийт Шерингъм. — „Монтана“.

— За мен това бе повратен момент. Тези хора не биваше да загиват. Можеха да бъдат спасени. Бях гневен. Как може западните правителства всяка година да харчат трилиони долари за оръжия, а да нямат глобална спасителна организация? Как може да бомбардираме с абсолютна точност обекти в Багдад и да пращаме войници в битки навсякъде по света, а да не можем да стигнем навреме до Коста Рика, за да спасим живота на група учени? Имах известни връзки и поисках някои услуги. Отне ми шест месеца, за да стигна до хората с власт, които могат да задвижат нещата, и още шест месеца, за да ги убедя да направят нещо. Представях си „Е-форс“ като многонационална…