Майкъл Уайт - Извънредна ситуация

Не след дълго пътят му се пресече с този на Четиримата конници и така получи новия си прякор. След толкова години вече бе забравил рожденото си име, но спомените за страданията на семейството му бяха непокътнати. Не можеше да припише вина на конкретен човек, но знаеше, че по-скоро би се самоубил, отколкото отново да стане беден. Това беше причината веднага да се сработи с Четиримата конници, за които печеленето на пари беше всичко.

Четиримата конници изискваха да изпълнява поръчки само за тях и Дракон с радост се съгласи. Плащаха му изключително добре и той харесваше работата си. За десет години беше премахнал десетки хора по тяхно нареждане. Последното убийство стана в Холивуд Хилс, но биографията му бе богата.

Една от първите жертви на Дракон беше Виктория Брамли, юрист от Министерство на правосъдието във Вашингтон. Беше се натъкнала на някакви документи, които бе по-добре никога да не беше виждала. Фактът, че беше млада майка с две малки деца, не охлади ентусиазма му към задачата, която изпълни съвсем чисто. Друга видна жертва беше Питър дю Фьо, осемдесетгодишен конгресмен от Небраска, който душеше покрай голяма финансова операция, планирана от Конниците. Дю Фьо беше противна стара невестулка, която миришеше на пръст. Дракон прие задачата си почти като евтаназия, направо убийство по милост.

Беше почти готов. Постави оръжията в калъфите, затвори чантите и заключи ключалките. Беше паркирал анонимната си тойота под наем близо до вратата на мотелската стая. Бързо натовари колата, върна ключовете на рецепцията и се подписа като Майкъл Конър.

Адреналинът започваше да се разлива по вените му. Беше на почти 500 километра от местоназначението, но вече пътуваше натам.

Щатска магистрала 1, Биг Сур, Калифорния

10:45 ч. Тихоокеанско време

(8 часа и 32 минути преди инцидента)

От уредбата на старата каравана се носеше песен на „Ред Хот Чили Пепърс“. Стийв Маршал беше зад волана и пееше с пълно гърло. Косата му бе подстригана съвсем късо, носеше съдрани джинси и колекционерска тениска от американското турне на „Лед Цепелин“ през 1977 година. До него седеше Тод Евънс, чиято дълга коса бе прибрана зад ушите. Той посипваше ливански кокаин върху тютюн в цигарена хартия, предвидливо поставена на кутия от компактдиск.

Отзад седеше Дейв Голдинг и играеше на „Нинтендо“, от устата му висеше джойнт. Имаше къса коса и кръгли очилца като на Джон Ленън. Беше тънък като вейка и това се подчертаваше още повече от торбестите джинси и големия суичър с емблемата на четирийсет и деветките от Сан Франциско. Приличаше на току-що спасен пленник, облечен набързо от армията освободителка. Тримата бяха студенти втора година в „Бъркли“ и отиваха в Лос Анджелис за речта на сенатор Кайл Форман в конферентния център. Бяха запалени последователи на „Една земя“, раздаваха листовки, водеха дебати и пишеха вдъхновяващи статии за университетското списание „Дейли Калифорниън“.

Караваната беше на Тод, придобивка от тримесечно яко бачкане на две места по време на втория семестър — денем в „Старбъкс“ и вечер в ресторанта на Джери на „Монтгомъри“. Произведеният през 1970 година фолксваген беше пълен боклук. От него течеше бензин, филтърът на карбуратора трябваше да се чисти на всеки 1500 километра и две от гумите бяха напълно изтъркани. Най-хубавото нещо в колата бяха стикерите на задния прозорец — „Не плащайте петрола с кръв“ и „Глобалното затопляне — горещ проблем“. След като се отдалечиха на 250 километра от Сан Франциско и тримата бяха силно учудени, че са стигнали толкова далеч. Идеята беше да се редуват зад волана, за да успеят да стигнат навреме за речта. После щяха да намерят някоя тиха алея, да спят в караваната и при първите утринни лъчи да тръгнат обратно за „Бъркли“.

— Трябва да се изпикая — каза Дейв и хвърли нинтендото на седалката до себе си.

— Пак ли! — възкликнаха Тод и Стийв едновременно.

— Да, пак. Ужасно съжалявам.

След няколко минути видяха малка закусвалня и бензиностанция край главния път.

— Най-добре да заредим, така и така ще спираме — каза Стийв и погледна датчика за бензина. — Мамка му! Гълта гориво като змей.

— Остави старата дама на мира — отвърна Тод и потупа таблото.

Когато спряха на бензиностанцията, към тях се приближи човек от персонала.

— Само бензин — каза Тод и слезе. — Аз ще прегледам колата.

— Нека позная — студенти? — въздъхна бензинджията. — Броите си центовете, а?