Майкъл Уайт - Равноденствие

— Провери случая и незабавно ми съобщи какво си открил. Отивам си вкъщи.

Мобилният на Мънро звънна, докато той спираше на алеята пред дома си.

— Реших, че ще искате да го видите веднага — каза Роджърс.

Мънро изгаси двигателя и взе телефона от поставката. На екрана се появи снимката на млад мъж. Беше удивително красив, с дълги руси къдрици, фини вежди и изящна уста.

— Има вид, сър.

На мястото на снимката се появи бавно изнизващ се текст.

„Богато хлапе. Таткото притежава верига хотели. Изключен от «Даунсайд» на шестнадесет. Не можах да разбера защо. Семейството успяло да убеди колежа да не раздухва историята. Вероятно бащата е вкарал сина си в Оксфорд — библиотеката «Кънингам» в «Модлин» е била завършена миналата година, шест месеца преди да се появи момчето. Има и още. Две подадени жалби за сексуален тормоз от служителки в един от хотелите в Лондон, собственост на семейството, където Ръсел е карал стаж. Първата, когато бил на седемнадесет, а втората е от миналата година. Не са повдигани обвинения, няма дела. Момичетата вече не работят там“.

На екрана бяха изписани точните дати, места и имена.

— Добра работа, Джош — каза Мънро. — Кендикот още ли е там с онзи идиот от пресцентъра?

— Не, тръгнаха си веднага след вас.

— Добре. За момента си трай за тези неща, но утре рано сутринта ме чакай пред факултета по психология на Саут Паркс Роуд. Поговори с Грийн, ако е още там. Кажи му да те запознае със ситуацията.

Джон Мънро зави по Саут Паркс Роуд и за пореден път му направи впечатление колко е грозна сградата на факултета по психология.

Беше станал още призори, за да прегледа отново подробностите по случая. На домашния си компютър беше прочел, сигурно за стотен път, цялата налична информация. Четири трупа, почти сигурно един и същ убиец, работещ сам, най-вероятно мъж. A с какво разполагаха те? Капка кръв с ДНК, но без съвпадение; всъщност без никакво съвпадение в цялата база данни, както изглежда. А и тези ритуални елементи, монетите, липсващите органи. Лора Нивън и Филип Бейнбридж бяха убедени, че става въпрос за окултизъм. А и убийствата от 1851 година… Трябваше да има връзка.

Какво знаеше той за тези убийства? Беше прегледал данните, беше използвал почти всяка свободна минута през последната седмица, за да се запознае с подробностите. Три момичета и един студент били убити в годината на Световното изложение. Някакъв ирландски работник опрал пешкира, но сред историците, занимаващи се с криминална история, беше добре известно, че професор Милинър е имал пряко участие в убийствата, че се е занимавал с окултизъм, бил е член на група за черна магия и че властите са застанали зад гърба му. Година след убийствата професор Милинър заминал да преподава в Торино и семейство Милинър изчезнали завинаги от оксфордската сцена. При днешните убийства последната информация беше, че всичките три момичета са били доброволки в някакви тестове към факултета по психология малко преди началото на учебната година.

Мънро навлезе в паркинга. Недалеч видя Роджърс, който слизаше от колата си близо до главния вход на сградата. Но когато завъртя волана, за да паркира до колегата си, една спортна кола „Морган“ за малко не го забърса — излезе рязко на заден и отпраши към изхода. Мънро изгледа отровно водача, но той беше напълно погълнат от пътя пред себе си. После изведнъж осъзна, че лицето му е познато.

— Записах номера — каза Роджърс веднага щом Мънро отиде при него.

— Беше Кънингам, сигурен съм.

Роджърс го изгледа учудено, после каза:

— Ще проверя номера.

— Непременно — отвърна рязко Мънро и тръгна към входа.

В извънучебно време в сградата беше относително тихо. Приемната във фоайето се състоеше от няколко стола, наредени около една маса. Покрай стената имаше няколко реда шкафчета и пощенски кутии. До тях висеше огромно табло със закачени обяви за предстоящи представления и спортни мероприятия. До плакатите беше закачен и стар брой на „Ежедневникът“ — вестникарска листовка, която стигаше до всяка част на града и в която се публикуваха обяви за различни видове забавления, изложби и продажби на недвижими имоти. Мънро тръгна към рецепцията, където една дебела жена в рокля на цветя беше забила поглед в екрана на компютър. След като двадесет секунди напразно чака да бъде удостоен с вниманието й, той почука силно с кокалчета по плота. Тя го изгледа кръвнишки.