Майкъл Уайт - Равноденствие

— Филип Бейнбридж. Чарли ни се обади преди…

Синият ван бавно потегли.

— Сандърс — обърна се полицаят към колегата си. — Кажи на криминалистите да изчакат още пет минути. Искам да чуя поне устния им доклад, преди да си тръгнат.

Гласът му беше уморен. Той протегна ръка.

— Детектив Джонс. Съжалявам, госпожо Нивън, господин Бейнбридж, но вашият приятел е починал днес рано следобед.

— Но това е…

— Какво?

— Той ми пусна съобщение във… не знам… кога беше, Филип? Малко преди обед? — каза Лора, не можеше да овладее треперенето на гласа си.

Филип кимна.

— Ние дойдохме преди около час — каза Джонс. — Тялото беше откарано току-що, след като колегите криминалисти приключиха с него.

И посочи към началото на уличката, където линейката за малко щеше да ги блъсне.

— Една от новите частни медицински компании. Дойдоха доста бързо. Признавам го.

Един от криминалистите беше слязъл от синия ван и вървеше към тях.

— Извинете — каза Джонс и тръгна да го пресрещне.

С крайчеца на окото си Лора все още виждаше червената локва на пода на книжарницата. Погледна Филип и изпъшка:

— Това е просто лудост…

Джонс се върна, клатеше глава.

— Съжалявам. Знам, че моментът е труден и за двама ви, но ще съм ви благодарен, ако отговорите на няколко въпроса.

— Въпроси ли? Да не мислите, че…

— Госпожо Нивън, не сте заподозряна, ако това ви тревожи. Господин Тъкър е починал от огнестрелна рана с пистолет, 22-ри калибър, от упор. Искаме да узнаем нещо повече за него. Бил ли е в депресия например? Каквото можете да ни кажете.

— Застрелян? О, не!…

Филип я хвана за ръката и каза:

— Разбира се, ще помогнем, с каквото можем.

Всички бяха крайно изтощени. На четиридесет и осем, Исак Нютон беше най-стар от тримата — по-голям с почти двадесет години. Ландсдаун скоро навършваше трийсет, а Фатио, хубавият Фатио, беше излязъл от люлката преди двадесет и пет. Нютон се чувстваше дядо. Разполагаха с всички кодове и необходими знания, разбира се, за безпрепятственото преминаване през Трите нива на достъп, всяко, от които неминуемо водеше към следващото. Но мъдростта на Древните, която повечето адепти смятаха за безвъзвратно изгубена в пламъците на Александрия, не можеше да им помогне да понесат по-леко задушния горещ въздух в тристаметровия тунел, който водеше от винарската изба на колежа до крайната им цел, а именно: тайния лабиринт, който започваше от едно място дълбоко под Бодлеанската библиотека и се простираше на север до основите на Шелдънския театър. Ноздрите им се запушиха от вонята на гнилоч и влажни, разлагащи се мъртви твари.

Между второто и третото изпитание спряха за кратка почивка и пийнаха вино от една плоска бутилка. Виното беше добро, но твърде топло. После продължиха пътя си. Нямаха време за губене.

След като преминаха успешно третия и последен тест, Ландсдаун върна ръкописа на Нютон и той го прибра на сигурно място в пазвата си. Ръкописът и рубиновата сфера бяха безценни. Нютон се беше мъчил почти година и половина, за да преведе кодираните инструкции на Джордж Рипли и беше възпроизвел в по-голям мащаб дребната рисунка на лабиринта, за да е по-удобна за ползване. Скоро тези две неща отново щяха да им потрябват, но дотогава той искаше да ги държи на сигурно място до сърцето си.

Факлата беше единственият им източник на светлина. Тунелът се разшири. Преди няколко месеца, докато търсеше сферата, Нютон вече беше минавал по някои от тези тунели. А мислено беше минавал по цялата карта, докато седеше уединен в лабораторията си в Кембридж. Маршрутът носеше името Пътят към просветлението. Названието беше на арамейски — език, който Нютон беше усвоил след дълги години упорит труд.

Влязоха в кръгло помещение и на слабата светлина видяха сводест таван и гладки влажни стени. Каменният купол над главите им беше сив и нашарен от минерални отлагания, просмукали се до лабиринта. Според картата се намираха на тридесет метра под Бодлеанската библиотека.

Тръгнаха бавно из помещението. Нютон чуваше как Ландсдаун тихо отброява стъпките си. Стигна тринадесет и спря. Обърнат към стената, опипа повърхността й на височината на кръста си, както беше направил и във винарската изба на колежа. След няколко мига откри това, което търсеше — още една метална халка, подобна на тази, която пазеше входа на първия тунел.

По лицата им играеха странни сенки. Лицето на Ландсдаун напомняше на Нютон маска с две дълбоки черни дупки вместо очи. И тримата се потяха обилно, яката на Ландсдаун беше прогизнала и сива.