Майкъл Уайт - Равноденствие

Холоуей бе на около тридесет и пет. Не по-висок от един шейсет и пет, набит, с буйна кестенява коса. Кимна на Мънро с безизразно лице, измънка едно „Приятно ми е“ и му стисна ръката.

Мънро изхвърли останките от вечерята си в кошчето за боклук и се настани на най-близкия до бялата дъска стол. Кендикот седна начело на масата, а Лангам и Холоуей заеха местата срещу Мънро.

— Е, каква е ситуацията, господин главен инспектор? — попита Кендикот.

— Хората ми работят двадесет и четири часа в денонощието — отвърна Мънро. — В момента проследяваме една улика, намерена на мястото на второто убийство.

И като хвърли бегъл поглед към Лангам, добави:

— Но засега все попадаме на задънени улици.

— Нищо конкретно, така ли?

— Който и да стои зад всичко това, все някога ще допусне грешка. Всички го правят.

— Да се надяваме да е скоро, Джон.

— Да не забравяме и факта — намеси се Холоуей, — че пресата е много изнервена. Още едно убийство и пресцентърът ще се нанесе в участъка.

Мънро все още не беше срещал човек от връзки с обществеността, когото да хареса, и макар по дефиниция Холоуей да беше първо полицай, а чак после „общественик“, в очите на главния инспектор той беше същият като досадните журналисти и нахаканите пиарчета, които беше виждал в досегашната си практика.

— Благодаря за напомнянето — отвърна жлъчно той. — Ще го имам предвид.

И като се обърна към Кендикот, добави:

— Сър, в момента двадесет и двама полицаи и четиридесет и трима души помощен персонал работят по случая. Разнищваме всяка улика, проследяваме всяка евентуална връзка, разпитваме всевъзможни хора относно тези убийства. След четири трупа за два дни — последното убийство беше преди седем дена. Това ни даде малко време да си поемем дъх, но въпреки всичко, което казах, сме изправени пред един много вещ и много… професионален убиец.

Кендикот само кимна уморено.

— Сър, ако позволите… — обърна се Лангам към Мънро, сякаш той беше единственият в стаята. — Имаме нещо ново от лабораторията.

И подаде на Мънро лист.

— Един от хората ми намери следа от кръв в спалнята на горния етаж в къщата до реката, мястото на второто убийство. Не съвпада с тази на жертвата или другите членове на семейството.

Мънро се загледа в разпечатката на ДНК анализа.

— За съжаление не съвпада и с никое ДНК от базата данни — допълни Лангам.

— Е, това вече е нещо — отбеляза Кендикот и студените му очи светнаха. — Предполагам, че екипът ви е отново на мястото и преглежда най-щателно всеки сантиметър?

— Естествено, сър — отвърна Лангам.

— Това е добра новина, Марк — каза Мънро. — Но щом няма съвпадение в базата данни, значи никога не е вкарван в системата, не е работил държавна работа, не е бил в армията. Не е нужно да ти казвам, че ни трябва всичко, което открият твоите хора, каквото и да е.

На вратата се почука и влезе един млад полицай, преди Мънро да успее да каже нещо.

— Извинете за прекъсването, сър — каза той на Мънро, сякаш другите не бяха там. — Но сметнах, че е твърде важно, за да чака.

— Казвай тогава, Грийн. Кое не може да почака?

— Ами, става въпрос за следното, сър. Последните два дни почти не правя друго, освен да преравям базите данни, и… получих разрешение от университета да вляза в тяхната система. Не беше лесно, но… мисля, че си заслужаваше.

Той подаде на Мънро два листа, плътно изписани.

— От факултета по психология е — добави Грийн. — Списък на четиридесет и седем студентки, които са присъствали на така наречените „Проби“, явно някакви психологически и физически тестове, проведени една седмица преди началото на учебната година, тоест в края на миналия септември. И трите мъртви момичета са в списъка, сър.

На път за изхода Мънро мина покрай кабинета на един от най-добрите си служители, инспектор Джошуа Роджърс, който стоеше на вратата с някакво младо момиче.

— Благодаря, госпожице Ингам — чу го да казва Мънро. — Ще ви се обадим. Един от хората ми ще ви изпрати. Има кой да ви откара вкъщи, нали?

Момичето кимна, бутна двойната врата и тръгна към стълбите.

Мънро вдигна вежди.

— Мариан Ингам — обясни Роджърс. — Студентка от „Сейнт Джонс“. Намерила това изящно произведение на изкуството в пощенската си кутия в колежа.

Мънро погледна снимката и се намръщи.

— Знае ли кой го е направил?

— Не е сигурна. И е много уплашена. Цяла седмица събирала кураж, за да дойде при нас. Но подозира един свой колега, някой си Ръсел Кънингам.