Майкъл Уайт - Равноденствие

Щом се качи, смъкна калцуните и ги сложи в найлоново пликче, което остави на седалката. Изчисти ръцете си с влажна кърпичка и също я пусна в пликчето. След тридесет секунди вече караше към центъра на Оксфорд. Пригласяше на една соната за пиано от Бетовен и се чувстваше изключително доволен от свършената работа.

В шест каретата се спусна по Хедингтън Хил, на миля преди стените на града. Продължаваше да е непоносимо горещо. В странноприемницата „Мечата яма“ един слуга пренесе куфара на Нютон по витите стълби и го попита дали ще желае вечеря в стаята си. След като си тръгна, Нютон най-после можеше да си почине, да се наслади на усамотението и да размишлява на спокойствие върху случилото се през последните двадесет и четири часа.

Беше напуснал Кембридж в галоп, удряше яростно с юздите горкия кон. На два пъти смени животните, първо в Стендън Пакъридж, а после в Грейт Хедъм, взе разстоянието за малко повече от четири часа и стигна до столицата малко след полунощ. Както обикновено, пътува под името Уилям Пети и под същото име прекара следващите няколко часа в таверната „Суон“ на Грейс Ин Лейн в центъра на Лондон.

През цялото пътуване, а и по време на спокойните часове в Лондон, мислеше за предстоящата му задача и отново и отново си спомняше ужаса, който беше оставил след себе си в Кембридж. И досега не можеше да разбере какво го беше прихванало Уикинс. Може би в самата сфера имаше някаква сила, която въздействаше така върху някои хора? Но за едно беше сигурен: странният инцидент в лабораторията беше изострил и без това силното му усещане за опасност. Враговете му можеха да го причакват зад всеки ъгъл. Не можеше да има доверие никому. Затова, за да обърка още повече всички потенциални съперници, всички, които си въобразяваха, че могат да откраднат безценното кълбо, той беше решен да стори всичко по силите си, за да ги отклони от своите следи. След като първо отиде до столицата, реши да вземе оттам карета до Оксфорд, за да пристигне в града както повечето други пътници. Драскотината на лицето му — от ноктите на Уикинс — още щипеше и си личеше, но нямаше начин да я скрие. Като попромени малко външния си вид, той успя да не бие на очи и никой не го закачаше. В четири сутринта един слуга прекъсна неспокойната му дрямка и той продължи пътя си към Оксфорд, където пристигна след почти тринадесет часа.

Сега, вече настанил се в „Мечата яма“, изведнъж се почувства страшно изморен. Имаше нужда от сън, но вълнението не му позволяваше да се отпусне и да заспи. Хапна малко супа и се опита да почете на вечерната светлина; наблюдаваше с безразличие как един плъх прекоси стаята по дървения под. Според уговорката точно в десет чу стъпките на своя човек по коридора отвън, а след малко и тихото почукване на вратата. Стана и отвори. На прага стоеше Никола Фатио дю Дуйли. С буйните си черни къдрици изглеждаше по-млад и по-красив, отколкото го помнеше Нютон, а не се бяха виждали само три седмици. Нютон го покани да влезе и гостът пристъпи напред с широка усмивка. Прегърнаха се.

— Лицето ти — каза Фатио загрижено.

— Не е сериозно — отвърна Нютон бързо и се извърна.

— Изглеждаш ми притеснен, приятелю. Случило ли се е нещо?

— Дребен инцидент в Кембридж. Но нищо, от което да се безпокоиш, скъпи Фатио. Е, подготви ли всичко?

— Постарах се с всички сили, сър. Това, което поиска, не беше лесно. Но направих най-доброто, което може да постигне човек. Двамата с Ландсдаун сме тук от две седмици и осигурихме необходимите доставки. Проверявам сандъците всеки ден и макар че не можем да губим нито секунда повече, мисля, че всичко ще мине добре.

— Това са добри новини — каза Нютон, загледан в младото красиво лице на дю Дуйли.

— На сигурно място ли е съкровището?

— Разбира се. Дай сега да повторим процедурата още веднъж.

След половин час двамата излязоха заедно от странноприемницата.

Колежът беше близо. Там ги посрещна трети човек — те винаги го наричаха господин Ландсдаун. Беше още по-висок от Фатио, но за разлика от него, беше мускулест, а не слаб. Косата му бе посивяла по слепоочията.

— Радвам се да ви видя — каза Ландсдаун. — Носите ли всичко?

Нютон се потупа точно под лявото рамо.

— Всичко е тук.

— Тогава да започваме. Последвайте ме.

Ландсдаун ги преведе първо през двора, а после и през една врата, която водеше към дълъг тесен коридор с множество врати от двете страни. Когато стигнаха до четвъртата врата вляво, спряха. Ландсдаун извади ключ и го пъхна в ключалката. После хвана дръжката на вратата, завъртя ключа и леко я натисна.