Майкъл Уайт - Равноденствие

Докато пътуваха насам с колата, Филип беше предупредил Лора, че Мънро не е човек, когото лесно можеш да убедиш в каквото и да било. Всъщност, бе добавил той, изобщо не бил лесен човек, точка.

— Какви например? — предизвика го Лора.

— Убиецът може да оставя лъжлива следа. Може нарочно да ни кара да мислим, че действа по някакъв налудничав график, само за да ни дразни. Или, най-елементарно, както вече казах, може да става въпрос просто за съвпадение.

— Не сте убедителен и в двата случая — каза Лора напористо. — Не приемам идеята, че някой е планирал две убийства, които съвпадат точно с откритите от нас данни, за да извърши после нещо коренно различно. А още по-малко ми допада идеята, че това, което открихме, е просто поредица съвпадения.

През годините натрупан опит Мънро се беше научил да прозира хората, а така също да ги кара да виждат у него онова, което той иска да видят. Възхищаваше се на тази американка. Беше смела и напориста, но това не означаваше, че той ще приеме теорията й.

— И аз съм учил физика, госпожо Нивън. Знам, че астрономичните факти, за разлика от астрологичните интерпретации, са необорими. Но колко точна е тази компютърна програма?

Лора нямаше отговор.

Мънро се възползва от това неочаквано предимство.

— Цялата ви теория — каза той — се основава на точни моменти, нали така? На връзката между убийствата и навлизането на планетите в знака на… коя зодия? Овен?

— Нямам причина да се съмнявам в точността на сайта — каза Лора.

— А времето на убийствата?

— Рейчъл Саутгейт е била убита между седем и осем и половина вечерта на двайсети март — отвърна Филип. — Джесика Фулъртън на следващата сутрин, някъде между два и половина и четири и половина.

— Да, но съдебните медици не могат да посочат точния час на смъртта с прецизността, която ви трябва на вас. Изглежда, астрологията е доста по-прецизна наука — каза Мънро и се усмихна криво.

— Сарказмът ви е неуместен и вие го знаете, господин главен инспектор — почти кипна Лора. — Става въпрос за много повече от просто съвпадение. Освен това две млади момичета вече са мъртви. Имате ли по-добра теория от нашата?

Знаеше, че прави грешка, още преди да свърши. Филип я погледна гневно.

Мънро остана невъзмутим като ледена статуя.

— Напълно съзнавам колко е сериозно положението — каза той. — И смея да ви уверя, че ние също имаме някои теории. Благодаря за отделеното време. Сега, ако ме извините…

— Какво?! — възкликна Лора. — Ще пренебрегнете всичко, което ви казах, а следващото убийство е предвидено за малко след девет? След… — тя бързо си погледна часовника — малко повече от час!

— Опасявам се, че да, госпожо Нивън. Не разполагам с много хора. Екипът ми се състои от двадесет полицаи, които се занимават с, нека го наречем, по-традиционния начин на разследване. Освен това какво очаквате да направя?

Уместен въпрос, разбира се. И Лора, и Филип си го бяха задавали в колата, без никой от двамата да го изрази гласно. Дори ако бяха прави и главният инспектор приемеше версията им, с какво им помагаше тази информация в момента?

— Вижте — каза Мънро с необичайно мек тон. — Госпожо Нивън, оценявам загрижеността ви. Сигурен съм, че имате само най-добри намерения, но…

— Няма нищо — прекъсна го Лора, бързо си взе чантата и стана. — Извинете за безпокойството. Ще ви оставим да си водите разследването по вашия начин. Дано да сте прав.

Намръщеният Мънро влезе през летящите врати на криминологичната лаборатория и главният съдебен лекар Марк Лангам погледна помощника си с израз, който казваше: „По дяволите, пак е в гадно настроение“.

— Дано имате добри новини — рече троснато Мънро.

Без да каже нищо, Лангам го поведе към една стъклена маса с ръб от бяла пластмаса в средата на стаята. Върху стъклото лежеше нещо подобно на рентгенова снимка, 30X30 сантиметра. В средата се различаваше черно-бял образ с дължина около седем сантиметра — четвърт овал с дребни точици и чертички по края.

— Какво е това? — попита Мънро. Лангам нагласи над образа лупа.

— Погледнете по-внимателно.

Мънро се наведе и започна да движи лупата над снимката.

— Частичен отпечатък — поясни Лангам. — Белезите по края са… шевове. На скъпи обувки.

Мънро се изправи.

— Ръчна изработка?

— Най-вероятно.

— Нещо друго?

— От този частичен отпечатък приличат на номер десет, стандартна широчина.

— Къде го намерихте? — попита Мънро и изведнъж тонът му прозвуча значително по-бодро.