Майкъл Уайт - Равноденствие

— По дяволите! — възкликна Робърт Хук. — Чумата да го тръшне дано.

И смръкна огромна доза енфие.

Седяха в просторен апартамент в Юнивърсити Колидж, с изглед към главната улица — Робърт Хук го ползваше всеки август като част от хонорара си. Уикинс беше изтощен, ръката и главата му пулсираха от болка. Беше го посрещнал Бойл, който макар също да изглеждаше слаб и изморен, бе настоял незабавно да се погрижи за раните му. С професионална вещина прегледа изгорената ръка на Уикинс и внимателно я превърза. За главоболието му се погрижи, като намаза главата му с мехлем от котешка урина и миши изпражнения, който, знаел го от практика, бил много ефикасен в подобни случаи. Докато възрастният мъж се грижеше за него, Уикинс разказа последните събития в Кембридж. Бойл го изслуша спокойно, като от време на време въздишаше или изпуфтяваше. На няколко пъти спира медицинските си занимания, за да погледне Уикинс с проницателните си зелени очи, сякаш търсеше по лицето му нещо неопределимо. А после дойде Хук, извикан спешно чрез един лакей. Пълна противоположност на Бойл, той реагира бурно, започна да се пени и да ругае, да ръкомаха и да кълне, а накрая се тръшна на един стол до празната камина.

— Този отвратителен човек, този… този… лабораторен плъх — изръмжа той и пак посегна към торбичката си с енфие.

Уикинс смаяно възкликна:

— Сър, моля ви… въздържайте се от…

— Защо да се въздържам? — изкрещя му Хук. — Няма по-добър начин да се опише вашият многоуважаван Лукасов професор. Дори това може би е твърде меко описание. А бих добавил, че вие, сър, не сте много по-различен от него.

В този момент Уикинс разбра защо Нютон така силно ненавижда този човек. Уродливото тяло на Хук беше почти толкова гадно, колкото и характерът му.

— Моля ви, господа — намеси се Бойл. — Мисля, че Джон свободно ще признае пред нас, че е допуснал грешка в преценката на своя съквартирант. Но важното в момента е да търсим решения, а не да сипем упреци.

— Но аз ви предупреждавах и двамата — не отстъпваше Хук. И като се пренасочи от Уикинс към Бойл, добави: — Амбицията на този човек не знае граници. Още тогава ви казах, сър, в Лондон, след лекцията на Рен, че Нютон е надушил нещо ценно.

— Дори не си спомням да е присъствал там — отвърна Бойл.

— Беше застанал в дъното на залата, до вратата. Мернах го от подиума. Не греша. Едва изчака Рен да свърши и изчезна.

— И твърдите, че сте говорили с Рен по въпроса?

— Говорих — потвърди Хук почти шепнешком. — Но той не ми каза нищо. Този човек никога не ме е харесвал.

— Учителю — каза Уикинс, гледаше Бойл. — Съкрушен съм от глупостта, която проявих. Но, ако ми позволите само едно изречение в моя защита, бих казал, че дори ако навреме бяхме усетили, че Нютон знае за съществуването на рубиновата сфера, дори тогава би ми се сторило почти невъзможно да повярвам, че той ще има необходимите знания, за да ни я измъкне изпод носа. Нито бих могъл да предположа, че ще знае какво да прави с нея, ако я вземе.

— Нали твоята задача, тъпако, беше да наблюдаваш този демон! — избухна Хук.

— Господа — рече Бойл. — Нямам нито силите, нито желанието да повтарям каквото вече казах тази нещастна утрин. Трябва да прекратите с враждите, иначе всичко може да бъде изгубено. Ако не започнете да се държите с подобаващите ви достойнство и мъдрост, нашият приятел Исак Нютон ще се окаже победител. И не се заблуждавайте, той е много силен противник.

Всички замълчаха. Едва сега Уикинс забеляза, че през отворения прозорец долита шумът на града. Беше почти девет сутринта и макар студентите да бяха във ваканция, в Оксфорд кипеше живот, чуваше се обичайната утринна глъч, виковете на търговците и трополенето на каруци по главната улица. Някъде в далечината, където строители поправяха покрива на един колеж, отекваха ударите на чукове и се чуваше стържене на триони.

— Какво мислите, Учителю? — попита Хук, избягваше да гледа към Уикинс. — Знаете моите чувства към Нютон. Той е един надут пуяк. Но само глупак би отрекъл, че е блестящ учен.

— Думите ти са както винаги груби, Робърт, но разбира се, верни. Боли ме да го кажа, но се опасявам, че трябва да допуснем най-лошото. Нютон сигурно има помощници. Това е необходимост, която дори той не може да избегне, независимо колко би искал да е сам, естествено. Трябва да допуснем също, че тези хора са в града от известно време и че макар да не сме успели да го разберем, са си изцапали ръцете. Всички знаем какво представлява този ритуал.