Майкъл Уайт - Равноденствие

— До къщата, близо до мястото, където беше завързана лодката — отвърна Лангам и му подаде няколко черно-бели снимки, на които отпечатъкът едва се забелязваше в калта.

Докато Мънро ги изучаваше, Лангам заобиколи масата и отиде до един работен плот. Повърхността от пресована стомана беше безупречно чиста. Върху плота, опрени на стената, бяха наредени множество уреди, всичките с цифров дисплей и изчистени линии. Пред тях имаше две петрита (лабораторни чашки).

— Намерихме ги в отпечатъка — каза Лангам и вдигна с пинсета парченце материя от едното пет-ри. — Кожа, качествена, нова.

— А това какво е?

Лангам вдигна подобно по размер парче зелена материя от другото петри.

— Пластмаса. Вид полипропилен, за да съм точен. Но и този е много качествен материал, скъп полимер, изключително лек, но много здрав.

— И беше в отпечатъка?

Лангам кимна и каза:

— И в микроскопични количества по една следа, водеща от спалнята на първия етаж в къщата до пристана зад приземния етаж.

— Можете ли да изкарате още нещо за тази пластмаса? Много ли е особена? — попита Мънро.

— За съжаление, не е чак толкова рядка, а и по фрагментите, които открихме, няма никакви означения. Щеше да е добре да имаме едно парче с щампа на производителя.

— Да бе, и жена ти да те моли за секс довечера.

Лангам се разсмя и посочи първото петри.

— С това може да имаме повече късмет. Такива обувки ръчна изработка и с такава скъпа кожа не се продават в супермаркетите.

Мънро взе пинсетата и вдигна парченцето кожа към светлината. Нямаше нищо особено — лъскава кафява кожа с дължина два-три милиметра.

— Ще проверя базата данни и ще изпратя хора при обущарите в града. Смяташ, че са нови?

— Кожата със сигурност е нова, а и отпечатъкът е изключително ясен. Възможно е само подметките им да са сменяни скоро.

— Да не бързаме все пак да възлагаме големи надежди на това — каза Мънро. — И… за момента го дръжте в тайна.

После тръгна към вратата и без да се обръща, добави:

— Добра работа, Марк.

Адептът търпеливо чакаше в колата вече от близо шест часа. Почти не откъсваше очи от номер 268 на Принсес Стрийт. Видя как обитателите и техните приятели няколко пъти влизаха и излизаха. В 18:04 дойдоха двамата студенти, които живееха заедно с приятеля на Саманта Саймън Уелдинг. Двадесет и седем минути по-късно дойдоха две момичета, третокурснички в оксфордския университет „Брукс“, Ким Райвдън и Клаудия Мичър. Всички останаха в къщата още двадесет и една минути, след което четиримата излязоха заедно в 18:52. От проучванията и контактите си Адептът знаеше, че двете момчета, които живееха със Саймън Уелдинг в номер 268, Дан Смит и Ивлин Роуз, както и двете момичета, няма да се приберат поне до единайсет часа. Саймън Уелдинг спря пред къщата със своята очукана десетгодишна „Мазда“ в 19:32. Той нямаше да излезе жив оттам.

В девет без две минути Адептът слезе от колата. Върху обувките си носеше калцуни, а в лявата си ръка — невзрачна метална кутия. Беше със здрави закопчалки и беше тридесет сантиметра дълга, двадесет и пет широка и двадесет и пет дълбока — всъщност бе контейнер за органи с контрол на температурата, един от петте, които беше поръчал и които бяха изработени по изрично дадените от него спецификации от един специалист в Австрия. В дясната си ръка носеше малък черен сак, закопчан и заключен. Погледна и в двете посоки на улицата. В единия й край имаше шумна кръчма, а перпендикулярно на Принсес Стрийт минаваше натовареният Каули Роуд, главната артерия за влизане в града от изток и Лондон. Но нито кръчмата, нито магистралата се виждаха оттук, защото улицата правеше лек завой и този й край бе по-тих и тъмен. Адептът влезе в градината през дървената врата и бързо се придвижи до страничния вход, мина по тесен тъмен коридор и излезе в задния двор.

Беше много тъмно: облаците скриваха луната, а светлината от уличните лампи не стигаше дотук. Той остави кутията и сака на земята, отключи ципа, дръпна го и грижливо извади от чантата чист защитен костюм, ръкавици, визьор и качулка. Много внимателно облече костюма и го стегна с велкро лепенки около шията, китките, глезените и кръста, така че всеки сантиметър от тялото му да е плътно покрит. Погледна часовника си през защитното облекло. Беше 21:04.

Задният двор на къщата беше занемарен и обрасъл. Тихо и внимателно Адептът отиде до вратата на кухнята, която излизаше право на двора. Спря и ее ослуша за шумове от къщата, но единственото, което чу, беше приглушена музика, идваше някъде от горния етаж.