Глен Бек - Залезът на демокрацията

Казват, че човек трябва да се облича подходящо за поста, който би искал да заеме, а не за този, на който в действителност работи. Това с особена сила важи за хората, които се занимават с връзки с обществеността, защото там представата се възприема като истинска същност. Ако се съди по дрехите й, момичето най-вероятно би искало да работи за някоя културна институция, посветена на групата „Грейтфул Дед“ 2 2 Грейтфул Дед — американска рок група, основана през 1965 г. — Б.пр. . Но и това не беше съвсем точно казано. Не беше облечена ретро, нито искаше да прилича на дете на цветята от шейсетте години. Имаше нещо повече от облеклото й, ставаше въпрос за държането й и цялата атмосфера, която създаваше около себе си, оставяйки впечатление на човек с истински свободен дух. Наистина създаваше прекрасно усещане, но то бе съвсем не на място — нито като външен вид, нито като отношение в строгия подреден свят на тази водеща нюйоркска пиар компания.

На петата секунда, откакто я бе забелязал, нещо друго привлече вниманието му и той изцяло загуби представа за времето.

Това беше една дума или по-скоро значението на тази дума — линия. Това е най-мощният елемент в дизайна, защото именно линията вдъхва живот на всяко произведение на изкуството. Това е причината едно обикновено лого да струва на корпорацията десетки милиона долара. Линията може да ви накара да повярвате, че определена марка кола, слънчеви очила или кройка на сако ще ви превърнат в личността, която искате да бъдете.

Определението за тази дума, което беше получил от свой приятел художник, бе изразено не с думи, а с картина. Приятелят му бе нанесъл върху белия лист само седем леки щрихи с флумастер и пред очите им се бе появила истинската същност на жената. В рисунката нямаше нищо нецензурно, но това бе най-сексапилният образ, който Ноа бе виждал през живота си.

Именно това привлече вниманието му. Там, пред таблото за обяви, забеляза същата изящна линия, която тръгваше от пръстите на краката й, обути в сандали, и се простираше чак до върха на пръстите на ръката й. Колкото и невероятно да му се стори, в същия момент осъзна, че се е влюбил.

— Имаш ли нужда от помощ?

Въпросът на Ноа не беше от най-оригиналните, а освен това бе прекъснат от шума от падането на шоколадовия десерт в металната паничка на автомата за закуски.

Тя спря за миг и бързо огледа стаята за почивка. Освен тях нямаше абсолютно никого. Погледът й беше хладен и пренебрежителен. Изгледа го от горе до долу, сякаш го преценяваше. Без да се извърне, придърпа с крак близката табуретка, качи се на нея и отново се зае със задачата да закачи обявата в най-горната част на таблото. Действието й съвсем ясно показа, че ако помощта, която й предлагаше, се състоеше единствено в по-високия му ръст, тя щеше да намери начин да се справи и без него.

За щастие Ноа не бе особено чувствителен към такива жестове. Вярно, че се беше държала студено, но това съвсем не означаваше, че го е отхвърлила. Той се усмихна и от мястото, където се намираше, му се стори, че и по нейните устни се появи лека усмивка.

Имаше нещо в тази жена, което не позволяваше на човек да я прецени от пръв поглед. Без съмнение всичко си й беше на мястото, но просто не се поддаваше на оценка по скалата от едно до десет. За пръв път му се случваше подобно нещо. Въпреки че се бе появила в живота му преди по-малко от минута, сетивата му долавяха духовната й същност в по-голяма степен, отколкото възприемаха външността й.

Не бе сложила почти никакъв грим, сякаш нищо по нея не се нуждаеше от прикриване или доразкрасяване. Носеше прости сребърни бижута и тесни изтъркани джинси, каквито според дрескода на компанията служителите можеха да си позволят да облекат в петък. Очевидно всичко във външния й вид беше подбрано така, че да се хареса на самата нея. Буйната й тъмно-кестенява коса беше прибрана назад на френски кок, прикрепен към тила й с помощта на два кръстосани молива. Вероятно й бе отнело само няколко секунди, за да си направи тази прическа, но изглеждаше толкова добре, все едно беше прекарала часове във фризьорски салон.

Няколко непослушни кичура коса се бяха измъкнали и висяха свободно. Тези кестеняви къдрици ограждаха като в рамка красивото й лице, озарено сякаш от тайните, скрити зад светлозелените й очи.

Той се приближи и зачете съобщението, докато тя забиваше последното кабарче в таблото. Обявата бе оформена твърде непрофесионално, но някой се беше постарал и доста добре бе изписал текста на ръка. Началните думи бяха копирани върху оръфан, обгорял пергамент, който изглеждаше като че ли беше част от самия оригинал на американската конституция.