Глен Бек - Залезът на демокрацията

В началото Ноа бе живял в много по-приятно жилище — в самостоятелен апартамент на по-горен етаж, но след като не се бе справил с една от първите задачи, поставени му в работата, бе преместен тук, в тази стая.

Задачата, с която не се бе справил, беше твърде проста — трябваше да напише подробен репортаж за новините, в който да изясни механизма на конспирацията, която за малко да доведе до разрушаването на Лас Вегас и Сан Франциско. Историята трябваше да бъде разказана от първо лице и в нея той имаше задачата да играе ролята на заложник и неволен участник.

Първият вариант бе отхвърлен моментално, в целия текст се долавяше недопустимо положително отношение към „Фаундърс Кийпърс“ — основните организатори на терористичния акт. Вторият вариант не бе по-добър, а дори още по-лош в някои отношения. Най-странното във всичко това беше, че Ноа, воден от инстинкт за самосъхранение, се бе постарал да напише точно това, което се искаше от него, но истината някак винаги успяваше да си пробие път.

След едно неофициално проучване този първи неуспех беше обяснен с все още неотминалия ефект на стокхолмския синдром — психическо състояние, при което заложниците започват да симпатизират на каузата на похитителите си. Беше решено, че за известно време, докато състоянието му се подобри, на Ноа ще му бъдат възлагани по-леки задачи и ще бъде назначен редактор, който да наблюдава работата му.

Ноа никога не оставаше без работа, независимо колко значима беше тя. Сега, когато толкова много промени се извършваха в обществото, трябваше да има някой, който да ги разясни по подходящ начин. На Ноа му възлагаха да пише различни неща, предимно изказвания от по едно изречение за пресата, които не изискваха особена преданост към новите истини на обществото. Една от задачите се състоеше в това да измисли подходящо ново наименование на финансовия отдел, който трябваше да отговаря за следващата вълна от средства, които правителството възнамеряваше да налее във фалиращите корпорации и във все по-затъващата индустрия.

Тази задача му отне само няколко секунди. Ноа го нарече Отдел за Американска Федерална Емисия на Резервни Инвестиции. Бяха отпечатали огромно количество канцеларски материали и визитни картички, когато един от хората забеляза проблема — съкращението звучеше така — Отдел за АФЕРИ.

Казаха, че му вярват, когато Ноа обясни, че това се е получило случайно, но като временна мярка го преместиха на този, по-строго охраняван, етаж на зданието.

След като веднъж си осъзнал истината, беше му казала Моли, трябва да живееш според нея. Бе пропуснала да добави, че от време на време започваш да говориш истината, независимо че това може да ти докара неприятности.

Ноа подреди възглавниците си и се отпусна на леглото — нямаше намерение да спи, искаше само да затвори очи и да подреди мислите си.

През съзнанието му преминаваха хиляди неща. Бе изпаднал в състоянието, което баща му наричаше буря на идеите. В такъв момент в главата ти се борят толкова много противоречиви мисли, че губиш способността си да ги разграничиш една от друга и поради това не можеш да действаш. Специалистите по пиар редовно създаваха подобно състояние, за да могат да контролират темите на дискусиите в обществото, за да държат мислещите хора в апатия и депресия по време на избори и да попречат на онези, които могат да проявят желание да се изкажат по някоя по-щекотлива тема.

Ноа разполагаше с радио и малък телевизор, но много добре знаеше, че те няма да му помогнат да си разясни ситуацията. Точно обратното, Системата за оповестяване на извънредни ситуации се бе включила малко след неуспешната терористична атака и въпреки че някои частни радио и телевизионни станции бяха подновили работата си, новините навсякъде звучаха еднакво, все едно произлизаха от един-единствен източник. Нищо толкова страшно не се бе случило, но подбраните за целта новинари работеха неуморно, за да раздухат събитията от 24 юли и да покажат на обществото каква трагедия можеше да го сполети и какво още може да се случи в бъдеще. Страхът, несигурността и съмнението — трите най-мощни оръжия от арсенала на Артър Гарднър, държаха цялата страна в непрекъснато напрежение и безпомощност — състояние, което много наподобяваше неговото собствено.

„Какво може да направи сам човек?“ Този пасивен, реторичен въпрос караше хората да мълчат и да се чувстват безсилни пред лицето на задаващите се страшни събития. Ноа често се питаше: „Сега осъзнавам каква е истината и искам да живея според нея, но какво мога да направя?“