Глен Бек - Залезът на демокрацията

— Закономерности четири има във всяко едно общество.

Баща му беше поставил ръката си върху дръжката на вратата, когато изведнъж замръзна и се обърна назад.

— Какво каза? — попита той.

Ноа продължи, гласът му звучеше все по-силно:

— Псето се връща към своето повръщано (към своята гадост), а свинята пък — към калта.

Баща му направи няколко крачки и се приближи към него.

— А глупакът, с пръст изгорен и превързан, посяга пак към свещта.

По обикновено безизразното лице на Артър Гарднър се изписа учудване. Той седна отново до масата и направи знак на останалите мъже да напуснат стаята.

Възрастният мъж се наведе и стисна ръката на сина си. Ноа се усмихна, доколкото това му беше възможно, и остави баща си да повярва на това, което си мислеше, че вижда.

— Знаех, че това е някъде дълбоко в теб — каза Артър Гарднър. — Трябваше да премахнем всички останали глупости, но това е останало дълбоко в твоята същност, най-важното нещо, на което съм те учил. Знаех си, че не е възможно да си го забравил, въпреки че трябва да си призная, че за момент се разколебах.

Ноа погледна право в хладните проницателни очи на баща си и кимна.

— Онези хора, с които беше — продължи баща му, — те вярват, че може да ни очаква по-щастливо бъдеще, ако успеем да възродим провалилите се идеи на миналото. Те грешат, идеите им няма да доведат до нищо друго, освен до огромна мизерия за милиони хора. Отговорът е в новите идеи, моите идеи, и ние заедно можем да ги превърнем в реалност.

Тогава Ноа осъзна още нещо, на което Моли го беше научила. Когато изкарваш прехраната си с лъжи, не можеш да разпознаеш истината, дори когато тя е застанала пред очите ти. От тази слабост определено можеха да се възползват.

За Артър Гарднър беше въпрос на гордост синът му да участва в предстоящите промени. Ето защо синът му щеше да направи всичко възможно, за да докаже поговорката, че гордостта винаги предшества падението.

Възрастният човек се усмихна. Изпитанието беше приключило и въпреки че днес той беше победител, Артър Гарднър не можеше да знае, че току-що бе очертана новата фронтова линия. Ноа усети, че губи съзнание, и заговори отново, но този път шепотът му бе едва доловим. Тези думи не бяха предназначени за баща му, но Ноа бе сигурен, че Моли ги чуваше, където и да се намираше в момента.

— По силите ни е — промълви той, — да изградим един нов свят .

Бе изминал точно един месец, откакто Ноа се премести в новото си жилище.

Дните, прекарани на това място, бяха започнали да се сливат един с друг, затова той отбелязваше всеки изгрев на слънцето, като поставяше знак върху тухлената стена, отстрани на леглото му. Въпреки че на живеещите на това място им бе позволено да имат календари, отметките, които лично правеше върху стената, му се струваха по-подходящ начин за отбелязване на отминалото време.

Той взе молива от нощното си шкафче и сложи „X“ в края на дългата поредица, след това разчерта още една таблица в очакване на новия месец.

Ноа добре знаеше каква е атмосферата в общежитие, макар че като студент не му се бе налагало да живее там. Мястото, където се намираше сега, много напомняше на общежитие. Съвсем просто обзаведена спалня, с бюро от пресовани плоскости и обща баня — бе доста по-добре от килия, но съвсем не приличаше на истински апартамент. Някой практичен дизайнер бе облицовал стаята с ламперия, така че да създава усещането по-скоро за скромен апартамент, отколкото за затвор.

Два етажа по-надолу помещенията приличаха повече на казарма, а на етажите под тях външни посетители не се допускаха.

Един мъж премина по коридора и хвърли поглед през прозорчето на вратата. Това не беше пазач — така бяха казали на Ноа още в самото начало на пребиваването му тук. Това бе човекът, който отговаряше за етажа — внимателен, любезен чиновник, който следеше за спокойствието и сигурността.

И това съвсем не бе затвор — специално бяха подчертали хората, които го посрещнаха. Комплексът и сградите наоколо наистина са били предназначени за затвор, но по-късно, поради орязване на средствата, бяха останали неизползвани през последните години. Местните власти в близкия град в щата Монтана бяха много доволни, когато разбраха, че скъпоструващата им инвестиция най-после може да влезе в употреба и да започне да носи приходи, а освен това да реши един от спешните въпроси, пред които бе изправена страната.

Баща му беше уредил настаняването му тук, както и това да продължи да работи. След като се възстановеше, Ноа трябваше да поеме ролята на основна движеща сила в пиара при пренасочването на развитието на обществото в новата посока. Не можеше веднага да се завърне в Ню Йорк — трябваше да бъде нещо като военен кореспондент, който да организира потока от информация за борбата срещу опасните вътрешни сили, които бяха обявили открита война срещу американския прогрес.