Лий Чайлд - 61 часа

— Служил ли е някой от родителите ви в Морската пехота?

— Моля?

Изправен до прозореца на гостната, Ричър прекрати огледа на външната обстановка и се извърна да я погледне.

— Споменахте, че сте израснали в различни бази. Запитах се на кого от родителите си го дължите. Допускам, че и на двамата. Позволено ли беше това? Имам предвид и двамата съпрузи да служат на едно място?

— Предполагам, че не.

— На кой от двамата го дължите?

— На баща ми.

— Разкажете ми за него.

— Няма кой знае какво за разказване. Добър човек, но много зает.

— Отчужден?

— По-скоро обратното. Той мислеше, че аз съм отчужден. Във всяка база имаше поне стотина деца. По цял ден играехме. Живеехме в свой собствен свят.

— Жив ли е?

— Не, почина преди много години. Майка ми също.

— И с мен беше така. Сама се отчуждих. По цял ден четях.

Ричър не отговори и тя млъкна. Той отново насочи вниманието си към улицата. Нищо. Прехвърли се в библиотеката. Дворът беше пуст. Луната изскочи иззад последния облак. Светът навън беше тъжен, студен и празен.

Всъщност не беше празен.

Но никой не идваше.

Криеница. Най-древната игра на света. Защото безпокойствата и страховете на миналото остават дълбоко вкоренени в човешкото съзнание. Хищникът и плячката. Неудържимата тръпка на задоволство от дебненето в мрака, от ослушването за приближаващи се стъпки. Огромната наслада от внезапното обръщане, дърпането на вратата на гардероба и откриването на жертвата. Мигновеното превръщане на средновековния ужас в съвременен смях.

Сега беше различно.

Сега нямаше да има смях. Няколко секунди бясна стрелба, миризма на барут и кръв, а после оглушителна тишина. Земята спира да се върти, а ти бавно свеждаш очи и оглеждаш тялото си за поражения. Следва още една пауза, по време на която проверяваш хората си. Едва след това идва ред на треперенето, изпотяването и гадното чувство в стомаха.

Никакъв смях.

А и играта не беше криеница. На практика никой не се криеше, никой не търсеше. Човекът отвън, който и да бе той, прекрасно знаеше къде се намира Джанет Солтър. Положително разполагаше с точния й адрес, познаваше околността и може би я засичаше с джипиес. А тя просто седеше и го чакаше. Никаква изобретателност. Само гола бруталност. Което беше малко разочароващо, защото Ричър беше много добър в криеницата. Не в детската й версия, а в онази — истинската, която се играеше в реалния живот. Криеше се добре, но още по-добър беше в търсенето. Някогашните му служебни задължения го бяха направили такъв. Отличен ловец на хора. Главно на бегълци. Беше разбрал, че ключът към съвършенството в тази игра е емпатията. Вникването в мотивите и обстоятелствата на противника, в неговите стремежи и страхове, в неговите потребности. Да мисли като него, да вижда онова, което вижда той. Да се превъплъти в него. Беше се усъвършенствал дотам, че след един час над дадено досие, втори за размисъл и трети в компанията на карти и телефонни указатели беше в състояние да идентифицира дори сградата, в която се укрива врагът.

Отново огледа уличката отпред.

Безлюдно.

Само един замръзнал бял свят.

Премести поглед върху Джанет Солтър и каза:

— Искам да наблюдавате улицата вместо мен.

— Добре — кимна жената.

— Аз ще остана за малко в коридора. От там мога да пресрещна всеки, който се опита да проникне през кухнята или библиотеката.

— Добре.

— Стойте си спокойно, но си отваряйте очите.

— Добре.

— Ако забележите нещо, извикайте ме. Високо и ясно, с кратка информация за онова, което виждате. Брой хора, местоположение, посока на движение, описание.

— Добре.

— А и всичко да става от стоящо положение. Права.

— Защо?

— За да мога да ви чуя, ако заспите и се строполите на пода.

Тя зае добра позиция в дъното на стаята. Невидима отвън, но с отлична видимост към уличката и градинската порта. Ръката й продължаваше да лежи върху ръкохватката на револвера. Ричър излезе в коридора и премести стола до масичката с телефона така, че да наблюдава Задната част на къщата. Пусна револвера в скута си, вдигна слушалката и набра номера.

— Да?

— Аманда, моля.

Пауза. Прищракване. Гласът:

— Ти май се подиграваш с мен. Преди два часа ме натовари с работа за две седмици, а вече звъниш за резултат!

— Не звъня за резултат. Освен това не мога да ти дам две седмици. Искам нещо, което трябва да получа най-късно утре.

— Май си се побъркал!

— Нали каза, че си по-добра от мен? Аз мога да свърша тази работа за един ден, следователно ти ще се справиш за една нощ.