Лий Чайлд - 61 часа

Следователно го знаеше и нападателят.

Ричър не разбираше защо още го няма. Мишената му бе само една старица, затворена в къщата си. Какво чакаше?

В десет и половина Джанет Солтър предложи да направи кафе, но Ричър не й позволи. Може би онзи чакаше точно това. Електрическата кана се нуждаеше от вода. А тя идваше от чешмата на мивката, която се намираше под прозореца. Ангажираната с тази дейност посивяла глава на половин метър отвъд стъклото със сигурност ще бъде изкушаваща мишена. Затова той сам направи кафето, но след внимателна проверка на околността. Която се оказа ненужна. Измъкна се от Задната врата без шуба, шапка и ръкавици. Студът се стовари отгоре му като леден юмрук. Страшен студ. Пронизващ, сковаващ. Далеч под нулата. Толкова далеч, че той дори не си направи труда да отгатне градусите.

Прибра се обратно. Навън не дебнеше никой. Защото беше почти невъзможно. Само за минута човек би започнал да трепери толкова силно, че не би могъл дори да вижда, а камо ли да се прицели. След час положително би изпаднал в кома, а след два би умрял.

След тези разсъждения състоянието на нещата се поизясни. Дългото незабелязано промъкване през снега отпадаше. Опасността щеше да дойде отпред. Нападателят трябваше да се появи с автомобил, да изскочи от него и да действа светкавично. Ричър изчака каната да забълбука, напълни две чаши и ги отнесе в гостната. Там обяви промяната в плана — през следващия час двамата щяха да се редуват на прозореца, през десет минути.

Следващият час се точеше бавно. Никой не се появи пред къщата. Светът навън беше мъртъв. Дълбоко замразен. Нищо не помръдваше, освен вятъра. Духаше от запад, силен и стабилен. Отвяваше сухия сняг, ледът под него леко проблясваше на лунната светлина. Величествена и сурова демонстрация на природната стихия. Джанет Солтър докосна регулатора на стената и отоплението се усили. Грешка, поклати глава Ричър. Топлината прави хората сънливи. Но не можеше да я остави да мръзне. Беше чел достатъчно истории за замръзнали в домовете си възрастни хора, станали жертва на хипотермията.

— Някога били ли сте тук през зимата? — попита тя.

— Не съм бил тук през никой сезон — отвърна той.

— А в Северна Дакота?

— Бил съм единствено в Дакота Билдинг в Ню Йорк.

— Тя е кръстена на това място — кимна Джанет Солтър. — Когато са я строили, градът е стигал само до Трийсет и четвърта улица. Жилищното строителство нагоре до Седемдесет и втора изглеждало налудничаво, да не говорим за Уест Сайд. Все едно да живееш в Дакота, казвали хората. Така се родило името. Предприемачът, който построил Дакота Билдинг, притежавал част от акциите на „Шевни машини Сингер“. Което ни връща към кутийката с машинно масло, която използвахте преди известно време. Светът е малък, нали?

Ричър я остави да говори. Пропускаше голяма част от казаното, бе насочил вниманието си изцяло към улицата. Мисис Солтър се впусна в дълги обяснения за историята на щата. Търговци и изследователи, експедицията на Луис и Кларк, сиуксите, златната треска, вождовете Лудият кон и Седящият бик, Форт Пиер, генерал Къстър, Черните хълмове, клането в Ундед Ний, прашните бури, някакъв тип на име Брокоу, за когото тя твърдеше, че бе работил в телевизията.

Единайсет без пет през нощта.

Оставаха двайсет и девет часа.

Ричър приключи осмата си обиколка на вътрешния периметър. Не забеляза нищо обезпокоително. Зад прозорците се виждаше само бяла пустош, осветена от лунните лъчи. Тишината се нарушаваше единствено от циркулацията на водата в тръбите за отопление и острото пропукване на леда по первазите, което свидетелстваше за усилващия се студ. Земята беше попаднала в леден капан. Той се замисли за пионерите авантюристи, които беше споменала Джанет Солтър. Какво ги бе задържало на това място, по дяволите?

Гласът й го настигна, докато се спускаше обратно по стълбите.

— Някой идва! — предупреди тя.

Ясно и високо, но без допълнителна информация. Без числа, местоположение, посока или описание. Той влезе в гостната, плъзна се покрай нея и приближи прозореца. Някакъв човек вървеше пеша по средата на улицата, идвайки отляво. Дребен, почти безформен в огромната си шуба с качулка. На лицето му имаше скиорска маска. Плюс шал, ръкавици и ботуши. Ръцете му бяха празни, отпуснати покрай тялото.

Придвижваше се бавно и внимателно и гледаше къде стъпва. Спря пред алеята за автомобили на Джанет Солтър и остана там.

— Познавате ли го? — попита Ричър.