Лий Чайлд - 61 часа

— Сега на психолог ли се правиш? Да не си посещавал мотивационни курсове в Уест Пойнт?

Ръката на Ричър лежеше върху револвера, очите му не се отделяха от кухненската врата.

— Пипна ли твоя човек? — попита той.

— Не. Нима не си личи?

— Къде го търсиш?

— По летищата и по корабите, пътуващи между Корпус Кристи и Ню Орлиънс.

— Намира се в един мотел северно от Остин. Почти сигурно в района на Джорджтаун. Почти сигурно във втория мотел северно от автобусното депо.

— Какво? Нима са му окачили халка на глезена без мое знание?

— Не. Той е сам и уплашен. Нуждае се от помощ. Не може да я получи отникъде, освен от хората в чужбина, с които си има вземане-даване. Но не бърза да им се обади. Те ще му помогнат само ако е чист, но ако е компрометиран, ще го изоставят. Дори може да го убият. И той го знае. Бил беглец от закона? За тях това няма значение. Но политическият беглец е вече нещо различно. Те се страхуват да не го проследим до дома му, независимо къде се намира той. Затова трябва да е запознат с новините. Трябват му медии, които да отразяват случилото се във Форт Худ. Ако то остане в категорията на домашното насилие, той ще им се обади. Но ако не е така, ще захапе дулото.

— Не сме публикували никаква информация.

— Значи ще му трябват ден-два да се увери, че е така, а после ще им се обади.

— Но след това може да тръгне накъдето му видят очите! Уейко, Далас, дори Абилийн…

— Не. Той ще направи добър избор. Абилийн е твърде малък и твърде далеч. А Уейко и Далас са прекалено патриотични. Според него тамошните радио и телевизионни канали веднага ще захапят шпионската версия. Къде е служил? В Четвърта пехотна дивизия? Публиката в Уейко и Далас не ще и да чуе за някакъв капитан от Четвърта пехотна дивизия, който е превъртял. И той го знае. Но Остин е далеч по-либерален. Освен това е столица на щата, следователно новинарските канали са малко по-либерални. Точно това му трябва. Остин.

— Но ти спомена Джорджтаун.

— Той изпитва страх към самия град. Твърде много ченгета, прекалено много неща се случват. На всичкото отгоре не шофира, нали? Страх го е от магистралните патрули. Предполагам, че колата му все още си е на мястото.

— Да, там е.

— Значи е взел автобуса от Форт Худ, но после го е зарязал. Джорджтаун е близо до Остин, но не съвсем. През цялото време е гледал през прозореца. Един мотел, втори, трети. Запечатвал ги е в паметта си. Слязъл е на автобусното депо и е тръгнал обратно пеша. Не е искал непознати територии, но и е нямал желание да върви твърде дълго пеш. Било е прекалено опасно. Чувствал се е незащитен. Но дори и с тези мисли в главата не е одобрил най-близкия до депото мотел. Би било твърде явно. Избрал е втория. И в момента е там, с окачена верига на вратата на стаята. Запълва времето си с гледане на местните телевизионни канали.

Гласът насреща мълчеше.

— Почакай за момент — рече Ричър, внимателно остави слушалката на масичката и се изправи. Провери кухнята, а после и библиотеката. Нищо. Надникна в гостната. Джанет Солтър стоеше в дъното, права и неподвижна като скала.

На улицата не се виждаше нищо.

Никой не идваше.

Ричър се върна в антрето, седна на стола и вдигна слушалката.

— Нещо друго? — попита гласът.

— Не че има някакво значение, но той е пътувал в предната част на автобуса.

— Продължаваш да дрънкаш глупости!

— Било е предпазна мярка. Не е искал да изпъква като беглец. От малък са го учили, че лошите момчета сядат най-отзад. Но той е капитан от Четвърта пехотна дивизия. Вероятно праволинеен човек. Помни училищния автобус от детството си. Мексиканците сядали най-отзад, не и той.

Мълчание.

— Джорджтаун — повтори Ричър. — Вторият мотел на север от автобусното депо. Проверете го.

Мълчание.

— Къде най-близо са хората ти?

— Имам няколко души във Форт Худ.

— Заповядай им да тръгват. Разстоянието е не повече от осемдесет километра. Нищо няма да ти струва.

Мълчание.

— Не забравяй, че информацията ми трябва за утре — добави Ричър и затвори. Върна стола на мястото му, прекоси антрето и влезе в гостната.

Погледна през прозореца.

Нищо.

Никой не идваше.

Десет без пет вечерта.

Оставаха трийсет часа.

Стенният часовник звучно тиктакаше. Всяка отминала секунда беше малка победа за Ричър. Безредиците в затвора не можеха да продължат вечно. Началната им фаза би трябвало да е кратка. Вземане на заложници, окупиране на територии, после следва затишие. Това бе времето за тактически корекции. И за прегрупиране на надзирателите. А също така и за освобождаване от наряд на част от полицейските подкрепления. Ричър го знаеше.