Лий Чайлд - 61 часа

— Къде са мунициите?

— Горе, в шкафчето за лекарства — отвърна Джанет Солтър.

— Мястото не е особено подходящо, ако вземем предвид факта, че револверите бяха в библиотеката.

— Мислех, че ще имам достатъчно време, ако се наложи да ги използвам.

— Мнозина мъртъвци са мислили по същия начин.

— Сериозно ли говорите?

— Нещата са сериозни.

Тя мълчаливо стана и излезе от стаята. Ричър долови тихото поскърцване на стълбите. Не след дълго жената се появи обратно с новичка картонена кутия в ръце. Тя съдържаше сто броя лъскави патрони 38-и калибър, модел „Федеръл спешъл“ с кух връх. Подходящ избор. Някой й беше дал добър съвет. Зарядът от 158 грейна не беше най-мощният на света, но ветрилообразният ефект на кухия връх беше изключително ефективен при попадение.

Ричър зареди шест патрона в единия револвер, а другият остави празен.

— Погледнете встрани, а после се обърнете и насочете пръст право в лицето ми — разпореди се той.

— Моля? — с недоумение го погледна Джанет Солтър.

— Направете го. Все едно че говоря по време на лекция.

— Аз не бях учителка в този смисъл на думата.

— Представете си, че сте.

Тя се подчини и се справи доста добре. Може би студентите от Оксфордския университет не са били точно онова, което светът си е мислел за тях. Показалецът й сочеше точно между очите му.

— Много добре — кимна той. — А сега повторете, но насочете пръст в гърдите ми.

Тя се подчини. Пръстът й се закова в центъра на тялото му.

— По този начин се стреля — поясни той. — Пръстът ви е дулото на оръжието. Не е нужно да се прицелвате. Изобщо не мислете за това, а просто го направете. Целите се в гърдите, защото те са най-голямата мишена. Дори да не го убиете, със сигурност ще му развалите деня.

Джанет Солтър не каза нищо. Ричър й подаде празния револвер.

— Опитайте спусъка.

Тя се подчини. Петлето се вдигна, барабанът се завъртя, ударникът падна. Леко и лесно.

— Предполагам, че ще се получи и откат — подхвърли тя.

Ричър кимна.

— Освен ако законите на физиката се променят.

— Толкова зле ли ще бъде?

— Трийсет и осми калибър е сравнително мек патрон — поклати глава Ричър. — Имам предвид за стрелеца. Нито гърми много силно, нито рита.

Тя опита отново. Петлето се вдигна, барабанът се завъртя, ударникът падна.

— Направете го още няколко пъти.

Джанет Солтър го направи. Четири, пет, шест пъти.

— Уморително е — отбеляза тя.

— Няма да е уморително, ако се наложи да стреляте. А когато започнете, не спирайте. Вкарайте му всичките шест куршума. Не спирайте, преди барабанът да се изпразни.

— Ужасно!

— Нищо подобно. Или вие, или той. Ще се изненадате от бързата промяна в гледната точка.

Тя му подаде револвера обратно.

— Къде мислите да го държите? — попита той.

— В книгата, предполагам.

— Грешен отговор. Ще го държите в джоба си. А нощем — под възглавницата.

Ричър напълни барабана, щракна го на мястото му и й подаде револвера.

— Не докосвайте спусъка, преди да сте готова да стреляте — предупреди той.

— Няма да съм в състояние.

— Мисля, че ще бъдете.

— А другият ще остане у вас, така ли?

Ричър кимна.

— Бъдете спокойна. Преди да си тръгна, ще го върна на мястото му.

Осем без пет вечерта.

Оставаха трийсет и два часа.

Сирените на затвора завиха.

Макар и на осем километра северно от града, воят на сирените се чуваше съвсем ясно в ледената зимна нощ. Силен и едновременно с това далечен, протяжен и тревожен, до болка познат и същевременно чужд. Кънтеше силно, после заглъхваше, дивият крясък се превръщаше в шепот, а после отново се извисяваше. Носеше се над равната земя, нахлуваше между тихите заснежени улици и разбиваше ледения въздух на ситни кристалчета.

Полицейските служители в къщата реагираха мигновено. Със сигурност бяха подготвени за сигнала както физически, така и психически. През вратата на гостната надникна полицайката от антрето с разкривено лице. По тавана прозвучаха забързани стъпки. Дневната смяна действаше под тревога. Полицайката от библиотеката хукна към шубата си, окачена в коридора. Патрулката на улицата вече обръщаше, от покрива и капаците й падаха големи купчини сняг. Онази, която пазеше на пресечката, изкачваше уличката на заден ход с пронизителен вой на гумите. По стълбите се разнесе тропот на крака.

— Съжалявам — каза полицайката от антрето, грабна дрехата си от закачалката и изчезна.

Тя беше последната, която напусна къщата. Вратите на двете патрулки зееха отворени, през тях долиташе оживен радиообмен. Миг по-късно охраната на къщата се натъпка в тях и те поеха надолу по склона. Ричър ги изчака да изчезнат от погледа му, а после отиде да затвори външната врата. Взетата назаем шуба лежеше на пода и той се наведе да я вдигне.