Лий Чайлд - 61 часа

Оставаха трийсет и три часа.

Ричър седна на стола.

— Мястото съществува — отвърна той. — Позволи ми да вярвам повече на очевидците, отколкото на военните архиви.

— Но ти не си сред тях, нали?

— Още не. Защо някой ще си измисля нещо подобно?

— В такъв случай обектът трябва да е супер секретен. Построен, без да бъде регистриран.

— А по-късно на него е издигнат временен лагер за работници? Как е станало?

— Всичко се е променило, ето как. Преди петдесет години обектът е бил свръхсекретен, но допреди пет изобщо не е функционирал. Типичен сценарий от Студената война. Вероятно са го разсекретили някъде през деветдесетте.

— Не ме интересува кога са го разсекретили. Интересува ме какво представлява сега.

— Бих могла да взема самолета, но ти си по-близо.

— Какво стана с твоята операция?

— Още чакам, а това е лош признак. Може би до сутринта ще се разпадне.

— По цяла нощ ли работиш?

— Знаеш как е.

— В такъв случай използвай времето, за да провериш какви ги е вършил Конгресът някога. Информацията за обекта ще бъде редактирана или изобщо няма да я има, но разходите трябва да бъдат отбелязани. Ще започнем от тях.

— Имаш ли представа колко голям е бил военният бюджет преди петдесет години? Знаеш ли колко пера има в него?

— Но пък ти разполагаш с цялата нощ. Търси обекти в Южна Дакота. Както на Камарата на представителите, така и на Сената. Лично аз не виждам някаква стратегическа стойност на обектите в околността, което означава, че може би става въпрос за някакъв тилови проект.

— Проверката на тези архиви е страшно много работа.

— А ти какво си очаквала? Безгрижен живот? За това би трябвало да постъпиш във флота.

— Имаме уговорка, Ричър. Помниш ли? Хайде, разкажи ми за онзи генерал-майор.

— Губиш време.

— Разполагам с достатъчно време за губене. Ти си този, който не разполага с такова.

— Това е дълга история.

— Такива са най-хубавите истории. Ако искаш, съкращавай, но гледай да не пропуснеш нещо съществено.

— Използвам чужд телефон. Не искам да му натрупам безбожна сметка.

— Изчакай за момент — рече гласът. В слушалката нещо прищрака, последва дълга секунда тишина. После гласът се върна и обяви:

— Сега вече си на държавна сметка.

— Можеш да използваш държавните пари и за мен.

— Вече го правя. Преди трийсет и пет минути възложих някои задачи на един от моите хора. Повярвай ми, тук се поддържа висок стандарт. Колкото и да си бил добър, аз съм по-добра от теб.

— Искрено се надявам да е така.

— И тъй, имало едно време… Какво се случи?

Ричър направи малка пауза и започна:

— Бях в Русия. Няколко години след падането на комунизма. Получихме изненадваща покана да инспектираме военните им затвори. Никой нямаше представа защо. Но общата реакция беше „защо пък не“? И тъй, отлетяхме за Москва, а от там поехме на изток с влак. Стар пътнически влак, останал от съветската епоха. С койки за спане и вагон-ресторант. Пътувахме четири дни. Храната беше ужасна. Но ужасна по начин, който ми беше познат. Една нощ реших да се поразходя из вагоните и стигнах до кухнята. Оказа се, че ни хранят с американски консерви, готови за консумация, като онези, които ни раздаваха в армията.

— Американски консерви? В съветски влак?

— Руски влак. Във вагона кухня използваха печки на въглища. Плюс самовари и разни други неща. Просто отваряха консервите и ги заливаха с вряла вода. Разполагаха с огромни запаси от тях. Десетки кашони.

— Опитаха ли се да ги скрият?

— Готвачите не знаеха кои сме. Не можеха да четат английски. А може би изобщо не можеха да четат.

— Как нашите военни консерви са се озовали там?

— За това ще поговорим утре. Сега имаш работа.

— Чакам едно обаждане, нищо друго.

— От кого?

— Не мога да ти кажа.

— Но искаш да ми кажеш, нали?

— Форт Худ.

— Относно?

— Някакъв капитан от пехотата убил жена си. Случва се. Но тази не била обикновена домакиня, а служител в Министерството на вътрешната сигурност. Възможно е този тип да поддържа връзки с чужбина. Възможно е да е откраднал някакви документи от жена си, а после да я е убил, за да прикрие следите.

— Къде в чужбина?

— Там, където действат така наречените недържавни фактори.

— Терористи?

— Терористични организации.

— Прекрасно. На хоризонта се очертава най-малко „Бронзова звезда“.

— Ако го пипна. Надявам се да е скоро.

— Кажи ми, че е тръгнал към Южна Дакота.