Лий Чайлд - 61 часа

Ричър не каза нищо.

— Ти как мислиш? — попита Питърсън.

— Има само един начин да разберем.

— Какъв?

— Разузнаване.

— Искаш да отидем при тях ли?

— Не. Ще отида само аз. И бездруго искам да се запозная с обстановката. И да разбера какво има там.

— Нали твоите хора работят по въпроса?

— Това не може да замести впечатленията на живо.

— И просто ще се появиш там, така ли?

— Ще се представя за военен инспектор. Те вероятно знаят, че инспекции на обекта се правят веднъж на две години.

— Сам?

— Защо не?

— Няма да стане. Ще ти поискат документи.

— Едва ли. Те не са редовни граждани.

— Кога мислиш да тръгнеш?

— Колкото е възможно по-скоро. Но вече се мръкна, затова мисля да тръгна утре на разсъмване.

Питърсън каза, че в участъка има резервна кола без отличителни знаци и Ричър може да я използва. После добави, че разсъмването ще зависи от времето и ще бъде факт някъде между седем и осем сутринта.

— А сега предлагам да се приберем у дома — добави той. — Ти трябва да си починеш.

— По-добре ме закарай до Джанет Солтър — поклати глава Ричър. — Тя разполага със свободни стаи и спомена, че ги е предложила за пътниците от катастрофиралия автобус. После добави, че е запозната с кризисния план на затвора. Това беше кодирано послание от нейна страна. Иска да има човек до себе си, в случай че завият сирените. Представи си как би се почувствала, ако остане сама.

Питърсън се замисли за момент, после кимна и понечи да каже нещо, но се спря.

— Щях да предложа да ти пренеса багажа, но се сетих, че нямаш такъв — промърмори той.

— Кажи на Ким, че съм си купил нови дрехи. Мисля, че това ще я успокои. Предай й, че ще се грижа добре за шубата на баща й. Искам от мое име още веднъж да й благодариш за гостоприемството.

Навън продължаваше да вали, но улиците между участъка и жилището на Джанет Солтър все още бяха проходими. Снегорините си бяха свършили работата. В момента коловозите бяха съвсем плитки въпреки огромните преспи отстрани. Тези купчини поглъщаха обичайните звуци и всичко наоколо тънеше в тишина. Снежинките продължаваха да се сипят, невидими до момента, в който попадаха под светлината на фаровете. После неотклонно и безмилостно се трупаха върху бавно пълзящия автомобил.

Снегорините бяха стеснили платното дотолкова, че Питърсън не успя да завие в уличката на Джанет Солтър, блокирана от дежурната патрулка. Червените светлини на покрива й лениво се въртяха, оцветявайки снежинките в розово като миниатюрни пръски кръв. Ричър слезе от колата, дръпна ципа на шубата и се промъкна между багажника на патрулката и купчината сняг зад нея. Полицаят зад волана не му обърна внимание. Ричър пое нагоре по средата на платното. Следите от гуми на сутрешната смяна отдавна бяха изчезнали под гладката снежна повърхност. Въздухът щипеше. Студеният ден отстъпваше място на дългата ледена нощ.

Ричър се покатери на верандата и дръпна шнура на звънеца. Представи си как полицайката става от най-долното стъпало и тръгва по персийския килим. Вратата се отвори. Бяха сменили местата си. На прага се появи онази, която през деня дежуреше в библиотеката. Висока, с атлетична фигура и прибрана на опашка руса коса. Ръката й лежеше на кобура. Беше нащрек, но без да е напрегната. Професионално предпазлива, но доволна от малката промяна в монотонното дежурство.

Ричър окачи шубата на закачалката и се насочи към библиотеката. Джанет Солтър седеше в същото кресло. Не четеше, а просто си седеше. Зад нея се беше отпуснала втората полицайка. Онази, която през деня охраняваше антрето. Дребна и тъмнокоса. Лицето й беше извърнато към прозореца. Пердето не беше спуснато.

— Тръгнахте си толкова набързо, че не допихте кафето си — каза Джанет Солтър. — Искате ли да направя ново?

— Винаги искам — кимна Ричър и я последва в кухнята. Тя напълни древната електрическа кана. Крановете на чешмата със сигурност не бяха по-нови, но нищо в помещението не изглеждаше износено или повредено. Качеството си е качество, рече си той. Роднините нямаха значение.

— Разбрах, че ще пренощувате тук — подхвърли домакинята.

— Ако е удобно — кимна Ричър.

— Не ви ли беше удобно у Питърсън?

— О, напротив. Но не обичам да се натрапвам прекалено дълго.

— Една нощ е прекалено дълго, така ли?

— Хората си имат достатъчно други грижи.

— Пътувате без багаж.

— Така съм свикнал.

— Питърсън ми каза — кимна тя.

— Каза ви или ви предупреди?